Друг път се опитваме да се изненадваме една друга. Ако те нападнат по магически начин, трябва да можеш да реагираш бързо — все едно нападението е физическо. Повярвайте ми, атакували са ни достатъчно често, за да сме наясно, че се нуждаем от упражнения. Сякаш правим спаринг — също като боксьорите.
Ето как след половин час се озовах във въздуха върху огромна водна струя, която ме подхвърляше, подобно на топка за пинг-понг върху фонтан.
— Добре, Ирма — извиках аз. — Спечели си точката. А сега ме свали долу.
Но тя не го направи. Беше прекалено заета да се търкаля по земята, превивайки се от смях.
— Вече съм мокра — продължих. Всъщност бях вир-вода. А и захладняваше все повече. Плюс това не обичам височините кой знае колко.
А Ирма се кикотеше като луда, без изобщо да даде знак, че ще обуздае водния си гейзер. Е, стига толкова. Призовах Сърцето на Кандракар в ръката си.
То е постоянно с мен. Когато искам да бъде видимо, прилича на кристален медальон, излъчващ искряща светлина. Сърцето е това, което ни обединява. В него всичките природни стихии — Вода, Огън, Въздух и Земя — се концентрират под формата на чиста енергия. Струва ми се, че точно тази негова способност да обединява, ме прави водачка на групата УИЧ. Смятах да напомня това на Ирма.
Но не можех — а и не исках — да я нападам със Сърцето. Но щях да й попреча да използва силите, дадени й от него. Без тях Ирма все още би имала някаква магия в себе си, но щеше да е почти безсилна.
Щом Сърцето засвети в синьо и зелено, водният гейзер леко потъна надолу. Останаха само капчици вода. А аз се озовах седнала — много мокра и измръзнала — на калната земя.
Ирма спря да се хили.
— Извинявай — рече тя. — Малко се поувлякох. Но изражението на лицето ти…
— О, да, ха-ха — сопнах се. — Много смешно — изтраках със зъби.
Тарани докосна мокрия ми ръкав.
— Почакай малко — тя се концентрира и смръщи лице.
От дрехите ми почна да се вдига пара. След няколко мига те вече бяха сухи. Миришеха малко странно — като нещо, което е преседяло в спортния ти сак прекалено дълго, но се бях постоплила. Едно от предимствата Повелителката на Огъня да ти е приятелка.
Ирма ме прегърна.
— Извинявай. Прости ми. Нали още сме приятелки? Моля те! — погледът й се премрежи, в това е много добра. — Моля те-моля те-моля те-моля те-моля те?
Никога не успявах да се сърдя дълго на Ирма. Ухилих се.
— Добре де, добре. Като си такава противна водна вещица.
Отново отворих Сърцето за нея. Ирма въздъхна доволно, щом цялата власт над стихията й се възвърна.
— Така е по-добре — отбеляза тя. — Така съм повече аз.
Небето се смрачаваше. Уличните лампи светнаха.
— Време е да се прибираме — обади се Хей Лин. — По-добре отново скрий Сърцето, Уил.
В сенките нещо се раздвижи. Всички се сепнахме, а Тарани зяпна с отворена уста:
— Ау! Каква котка! Виждали ли сте друга толкова голяма, а?
Котката вече я нямаше — беше изчезнала яко дим. Отново направих Сърцето невидимо, благодарни, че неочакваният ни посетител се е оказал само едно животинче.
— Повече приличаше на дребна пантера — обади се Корнелия. — Я вижте следите от лапите й!
— Само си помисли колко котешки консерви влачи стопанинът й вкъщи всяка седмица — изкиска се Ирма. — Бедният човечец сигурно има хронична херния.
Тогава ми просветна, че в котката имаше още нещо странно — не само размерите й.
— Друг път виждали ли сте котка с такива очи? — попитах. — Толкова сини?
Ирма сви рамене.
— Може би беше сиамка. Зарежете я тая котка. Аз съм гладна. Кой иска да хапне малко пица на път за вкъщи?
На другия ден, точно след като се върнах от училище, на вратата се похлопа енергично. Беше Дани.
— Ела — каза той, а очите му блестяха. — Искам да ти покажа нещо!
Нещото се оказа чисто нова уредба и камара компактдискове.
— Значи си я купил — възторгнах се аз. — Страхотно. А какво казаха родителите ти?
— Ами те не… в чужбина са. Няма да ги има още няколко седмици.
— Ама тогава ти си съвсем сам?