Бях напълно изненадана. Не че той не приличаше на човек, който може да се грижи за себе си, ама все пак беше… малко странно.
Както и апартаментът. Знаех, че току-що се е нанесъл, но дори и при това положение беше прекалено празен. Да не кажа направо гол. Освен уредбата и новите дискове, имаше малък транзистор, един стол, който сякаш бе останал от предишния наемател, и камара вестници и списания. Забелязах, че на корицата на едно от тях се мъдреше ДжоДжо.
Дани сложи един диск в уредбата и я пусна. Гласът на ДжоДжо отекна в празния апартамент.
Аз имам силата, не спирам аз / аз имам музика, върхът съм аз…
Дани започна да танцува.
— Хайде — повика ме той с пръсти. — Не е ли страхотно?
— Да, но… — стоях си там съвсем неловко. — Аз… не танцувам брейк особено добре.
— Кого го интересува? Хайде. Ще те науча на някои движения.
Усмихна ми се — такава мила усмивка. Усмивка, която сякаш казваше „можеш да правиш каквото си искаш“. Която казваше „а това е просто за удоволствие“.
— Хайде, светкавично момиче — повтори той.
Изведнъж спря да ми пука, че не съм най-добрата танцьорка на света. Онова, което той правеше, беше толкова завладяващо. Опитах се да го повторя. Не успях кой знае колко. Разсмях се. И пак пробвах. Към края на парчето танцувах брейк. Или нещо такова.
— Още едно? — попита той, а в очите му играеха пламъчета.
Е, защо пък не?
Танцувахме близо два часа. На финала бях останала без дъх от смях и разтривах едно-две натъртвания, получени от по-смелите движения, на които той се бе опитал да ме научи.
— Мисля, че ще се справя с брейка — обобщих.
— Определено. Вече си твърде добра — не добави „за момиче“, както биха направили мнозина от съучениците ми.
Със съжаление погледнах часовника си:
— Трябва да си тръгвам. Мама ще се върне всеки момент, а й обещах днес да вечеряме заедно.
И грабнах суичъра, който бях свалила, като се поразгорещих от танците.
— Чакай — спря ме той. — Свободна ли си утре?
Замръзнах с ръка на бравата.
— Ъъ… — тъпо изчервяване! — Кога?
— Утре вечер? Ти беше толкова мила с мен, като ме поразведе насам-натам. Затова бих искал да те заведа някъде. Какво ще кажеш за „Карнавалния залив“? Обичаш ли да ходиш там?
О, помислих си. Това звучи като среща. Истинска, истинска среща. С Дани. Дали ще ми хареса?
— Благодаря — казах. — Да, аз… много ще ми е приятно.
Лицето му светна от неустоимата му усмивка, преливаща от жизнерадост и енергия.
— Супер!
И естествено, в обедната почивка на другия ден при мен дойде Мат, за да ме дообърка.
— Дядо ми ни е поверил цяло котило кученца — започна той.
— Ъъ… о… — отговорих. Адски интелигентно.
— Кокер шпаньоли — добави Мат — Козината им е толкова мека и копринена, направо няма да повярваш. Чудех се… дали ще искаш да ги видиш?
— Ъъ… кога?
— Довечера. Свободна ли си?
О, не.
— Ъъ… не мога — рекох. — Имам… ами аз трябва… наистина съжалявам…
— Хей, споко — каза той. — Просто си помислих, че ще искаш да ги видиш.
Бих искала, казах си. Попитай ме пак. За утре вечер. Или за друга вечер. Моля те.
Но той вече беше изчезнал — смееше се с няколко по-големи момичета от неговия клас.
Мат само са опитва да бъде мил, казах си. Ако наистина иска да се срещнем, нямаше да се откаже толкова лесно. Би предложил друг ден. Или не?
4
Влакчето на ужасите
В небето прогърмя суха гръмотевица. Въздухът около нас беше съвсем неподвижен. Косата ми като че ли беше щръкнала от статично електричество, сякаш водеше свой, независим живот.
— Мислиш ли, че ще вали? — попитах.
Дани поклати глава.
— Не — той прозвуча съвсем убедено. — Няма да вали.
Усмихна ми се с великолепна, въодушевена усмивка. Изглеждаше все едно не може да си намери място.
— Хайде, тук има толкова забавни неща!
„Тук“ беше „Карнавалният залив“ — лунапаркът в началото на хедърфилдското пристанище. Леката извивка на огромното виенско колело блестеше като диамант на фона на притъмняващото тъмносиво небе. Навсякъде се усещаше ароматът на пуканки.
— Тези изглеждат забавни — Дани посочи към няколко облачета розов захарен памук. — Искаш ли един?