— Там имаше и други — продължи Темайле почти отегчено. — Шпионираха нашите две Посветени. Един мъж, който се остави да го видят, и още един, когото не успях да видя добре. — Устничките й се нацупиха ядосано. Поне щеше да мине за цупене, ако не бяха очите й. — Трябваше да остана зад една колона, за да не ме зърнат момичетата. Би трябвало да си доволна, Елдрит. Че не ме зърнаха. Е, доволна ли си?
Елдрит едва не заекна, докато каже колко е доволна.
Асне си позволи за миг да усети близостта на четиримата си Стражници. Престанала беше да се прикрива, откакто бяха напуснали Самара. Само Поул, естествено, беше Мраколюбец, но другите щяха да направят каквото им наредеше и да повярват в това, което им кажеше. Налагаше се да ги запази скрити от останалите, освен ако не станеше неизбежно, но искаше да си има въоръжени мъже подръка. Мъжките мускули и стоманата бяха доста полезни. Ако много лошото станеше съвсем лошо, винаги можеше да извади онази дълга усукана палка, която Могедиен не бе успяла да скрие толкова добре, колкото си мислеше.
Предутринната светлина в прозорците на дневната бе сива — бе по-ранен час от обичайния, в който се будеше лейди Шиайне, но тази заран тя се бе облякла още по тъмно. Сега тя мислеше за себе си като за лейди Шиайне. Мили Скейн, щерката на сарача, беше почти напълно забравена. В много отношения, при това съществени, сега тя наистина беше лейди Шиайне Аварин, при това от години. Разореният лорд Вилим Аварин беше толкова западнал, че се пренесе да живее в една паянтова селска къща, без да може и нея дори да оправи като хората. С единствената си щерка, последната от западащия род, бяха останали в тази селска пустош далеч от всяко по-оживено място, където можеше да проличи упадъкът им. Сега вече бяха гнили кости, заровени в гората край къщата, а тя беше лейди Шиайн и макар тази висока, добре уредена каменна къща да не можеше да се нарече „имение“, все пак беше собственост на доскорошна преуспяваща търговка. Тя също отдавна беше мъртва, след като приписа имота си на своята „наследничка“. Добри бяха мебелите, килимите — скъпи, гоблените по стените и възглавничките дори — извезани със златни конци, а и огънят пращеше в широката камина от мрамор със сини жилки. Поръчала бе дори в голия доскоро трегер да издялат ред по ред „Сърцето и ръката“ — герба на Аварин.
— Още вино, момиче — отрони тя кратко и Фалион притича със сребърната кана да напълни бокала в ръката й с димящо подправено вино. Слугинската ливрея, с червеното сърце и златната ръка, отиваше на Фалион. Издълженото й лице се бе вкочанило и тя припряно постави каната върху бюфета и зае отново мястото си край вратата.
— Опасна игра играеш — каза Марилин Гемалфин и завъртя бокала в ръцете си. Кльощава жена, с вяло отпусната бледокафява коса, Кафявата сестра изобщо не приличаше на Айез Седай. Тясното лице и широкият й нос щяха повече да подхождат над ливреята на Фалион, отколкото над синята й рокля от фина вълна, а и тя отиваше само на средна ръка търговка. — Знам, че по някакъв начин е заслонена, но ако отново успее да прелее, ще те накара да завиеш. — Тънките й устни се изкривиха в горчива усмивка. — Току-виж дори си съжалила, че не можеш да завиеш.
— Моридин й го избра — отвърна Шиайне. — Тя се провали в Ебу Дар и той заповяда да бъде наказана. Подробностите не знам, а и не искам да ги знам, но ако Моридин поиска носът й да се зарови в калта, така дълбоко ще й го натикам, че цяла година ще диша кал. Или ми предлагаш да се възпротивя на един от Избраните? — Едва потисна трепета си от самата мисъл за това. Марилин на свой ред се постара да прикрие лицето си, отпивайки от чашата си, но присви очи. — А ти, Фалион? — попита Шиайне. — Би ли искала да помоля Моридин да те махне оттук? Би могъл да ти намери нещо не толкова тежко.
Фалион дори не се поколеба. Приклекна като добре възпитано слугинче и лицето й пребледня още повече.
— Не, господарке — припряно отвърна тя. — Доволна съм от положението си, милостива господарке.
— Видя ли? — обърна се Шиайне към другата Айез Седай. Много се съмняваше, че Фалион изпитва доволство, но пък бе готова да понесе всичко, вместо да се озове сама пред недоволството на Моридин. По същата причина Шиайне бе решена да я командва с много твърда ръка. Човек не знае какво може да разбере един Избран и какво би могъл да прости. Тя самата смяташе, че собственият й провал е скрит дълбоко, но не искаше да рискува. — Когато отново върне способността си да прелива, няма да остане завинаги слугиня, Марилин. — Тъй или иначе Моридин беше казал, че Шиайне може да я убие, ако пожелае. Това все пак си оставаше в сила, ако положението й се разклатеше опасно. Казал й бе, че може да убие и двете Сестри, ако пожелае.