— Както и да е — мрачно отвърна Марилин, погледна накриво към Фалион и направи гримаса. — Значи Могедиен ми нареди да ти помогна с каквото преценя, че мога, но ще ти кажа още отсега: в кралския дворец няма да вляза. Из целия град има предостатъчно Сестри, но на всичко отгоре в палата гъмжи от дивачки. Няма и десет стъпки да направя, без някоя да забележи, че съм там.
Шиайне въздъхна, отпусна се в креслото, кръстоса крака и разсеяно изрита пантофката от крака си. Защо хората все си мислят, че не знаеш колкото тях? Този свят беше пълен с глупаци!
— Могедиен е заповядала да ми се подчиняваш, Марилин. Знам го, защото Моридин ми го каза. Не ми го каза толкова направо, но смятам, че когато той щракне с пръсти, Могедиен подскача. — Да се говори по този начин за Избраните беше опасно, но нещата трябваше да се изяснят. — Много ли държиш пак да ми казваш какво няма да направиш?
Айез Седай с лисичето лице облиза устни и отново хвърли поглед към Фалион. Дали се боеше, че и тя може да свърши по този начин? Честно казано, Шиайне щеше да предпочете да замени тутакси Фалион за една изрядна слугиня на лейди. Е, стига да можеше да изпълнява и другите й задължения. В края на цялата тази история май и двете трябваше да загинат. Шиайне никак не обичаше да оставя нещата недовършени.
— Не те излъгах за това — каза замислено Марилин. — Наистина не бих могла да направя и десет стъпки. Но вече има една в двореца. Тя може да свърши това, което искаш. Може да отнеме време, докато се свържем обаче.
— Само гледай да не е твърде дълго, Марилин. — Така. Значи една от Сестрите в двореца беше Черна Аджа? Трябваше да е Айез Седай, не просто Мраколюбка, за да направи това, което искаше Шиайне.
Вратата се отвори, вътре надникна с питащ поглед Мурелин и едрото му мускулесто тяло изпълни рамката. Зад гърба му Шиайне видя още един мъж. Кимна, Мурелин отстъпи встрани, пусна Давед Ханлон да влезе и затвори вратата след него. Ханлон се беше загърнал в тъмен плащ, но едната му ръка се измъкна и ощипа Фалион по задника. Тя го изгледа горчиво, но не се дръпна. Ханлон беше част от наказанието й. Все пак Шиайне не държеше да гледа как задява горката женица.
— Това го остави за после — заповяда тя. — Добре ли мина всичко?
Той се усмихна доволно. — Стана точно както го замислих, разбира се. — Отметна тъмния плащ през рамо и показа златните пискюли на червената си куртка. — Говорите с капитана на личната гвардия на кралицата.
Глава 11
Представа за важно
Без дори да погледне, Ранд пристъпи през Портала и се озова в голяма тъмна стая. Олюля се от напрягането да удържи сплита, да се пребори със сайдин. Прииска му се да отвори уста и да повърне, да изхрачи всичко от себе си. С огромно усилие се задържа изправен. Малкото светлина, процеждаща се през процепите на кепенците на прозорчетата високо в стената, се оказа достатъчна, за да види всичко, изпълнен все още със Силата. Мебели, бъчви, всякакви сандъци, ракли, кутии и щайги. Между тях — проходи, не по-широки от една крачка. Беше сигурен, че няма да се натъкне на слуги, дошли да търсят нещо тук или да чистят. На най-високия етаж на кралския дворец имаше няколко такива склада, като тавански помещения на огромни селски къщи и също толкова запустели. Освен това той беше тавирен, на всичко отгоре. Добре все пак, че никой не се оказа тук при отварянето на Портала. Единият му край бе срязал ръба на някакъв празен сандък, увит в окъсана прогнила кожа, а другият бе оставил тънка като от бръснач резка по една дълга резбована маса, отрупана с вази и дървени кутии. Сигурно някоя кралица на Андор се беше хранила на тази маса преди век-два.
„Преди век-два — прокънтя хрипливият смях на Луз Терин в главата му. — Така отдавна. В името на Светлината, зарежи го! Това е Ямата на ориста!“ Гласът заглъхна и се скри някъде из тайните кътчета в ума на Ранд.
Този път си имаше причини да се вслуша в хленчовете на Луз Терин. Махна припряно на Мин да го последва от горската поляна от другата страна на Портала и след като тя прекрачи, освободи сайдин и го остави да се затвори зад нея в мигновен вертикален блясък. Благословен миг, в който си отиде и гаденето. Главата му все още малко се въртеше, но вече не изпитваше чувството, че ще повърне или ще падне, или и двете заедно. Усещането за нещо много мръсно обаче си остана — от покварата на Тъмния, просмукваща се в него от сплитовете, които бе овързал около себе си. Ранд премести кожената торба от едното си рамо на другото, за да изтрие скришом с ръкав хладната пот от челото си. Макар да нямаше защо да се тревожи, че Мин може да го види.