— Госпожа Корли заръча да ти предам, че искала да те види на вечеря — каза с мазния си сеанчански говор синеоката ястребица. — С нея ще са госпожа Каристован, госпожа Арман и госпожа Джуарда.
— Ти какво търсиш тук сама? — сопна й се Нинив.
Жалко, че не беше като повечето други Сестри, да усеща силата у друга жена, без дори да се замисля, но това бе едно от малкото неща, които така и не бе успяла да научи. Навярно някоя от Отстъпничките надвишаваше Аливия, но друга — едва ли. При това беше сеанчанка. Нинив мигом съжали, че са тук само двете. Поне Лан да беше наблизо, но нали му нареди да стои настрана от уроците й с Ата-ан Миере. Едва ли беше повярвал на приказките й онзи ден, че сама се е хлъзнала по стъпалата.
— Забранено ти е да ходиш сама без придружителки!
Аливия сви пренебрежително рамене. А само допреди няколко дни толкова се мазнеше и кършеше гръб, че и Талаан щеше да мине за дръзка пред нея. Но вече не се мазнеше пред никого.
— Всички бяха заети. Все едно, ако непрекъснато ме пазите, никога няма да ми повярвате, а аз никога няма да убия сул-дам. — Изречени така небрежно, думите странно защо й прозвучаха още по-смразяващо. — Трябва да се учите от мен. Ашаманите твърдят, че били оръжия, и знам, че е така, но аз съм по-добра.
— Може и така да е — рязко отвърна Нинив и намести шала на гърба си. — А и ние може да знаем повече, отколкото си мислиш. — Нищо против нямаше да й покаже няколко от онези сплитове, дето й беше показала Могедиен. Включително и онези два-три сплита, за които се съгласиха, че са крайно неприятни да изпердашиш с тях някого. Само че… абсолютно убедена беше, че другата жена ще я надвие много лесно, каквото и да направи. Много й беше трудно да задържи краката си да не мърдат пред този пронизващ поглед. — Освен ако — освен ако! — не решим друго, да не съм те видяла отново без по-малко от две-три Родственички, ако не искаш да си имаш неприятности.
— Щом казваш — сви отново рамене Аливия, без изобщо да й личи, че се е уплашила. — Какво да предам на госпожа Корли?
— Предай на госпожа Корли, че отклонявам любезната й покана. И не забравяй какво ти казах!
— Ще й предам — провлече сеанчанката, без изобщо да обърне внимание на заплахите. — Но не бих казала, че е точно покана. Каза да си там час преди мръкване. Няма да е зле да го запомниш. — Подсмихна се многозначително и си тръгна, без изобщо да бърза.
Нинив изгледа с гняв гърба на отдалечаващата се жена, и не толкова заради пропуснатия реверанс. Е, не само заради него. Колко жалко, че не бе опазила част поне от подмазванията си. Поне за пред Сестрите. Нинив хвърли поглед към вратата, зад която бяха Ата-ан Миере, и помисли дали за всеки случай да не тръгне след Аливия, за да се увери, че й е изпълнила заповедта. Но предпочете обратната посока. Не бързаше. Нямаше да е никак приятно, ако жените от Морския народ решаха, че ги е подслушвала, но определено не бързаше. Само дето й се искаше да тръгне малко по-живичко. Нищо повече.
Ата-ан Миере не бяха единствените в двореца, които искаше да избегне. Не било точно покана, тъй ли? Сумеко Каристован, Хиларес Арман и Фамел Джуарда бяха от Плетящия кръг с Реане Корли. Вечерята щеше да е само повод. Щяха да искат да й поговорят за Ветроловките. По-точно за отношенията между Айез Седай в двореца и „дивачките“ на Морския народ. Не че щяха да я укоряват. Все още не, макар че както я бяха подкарали, и до това щяха да стигнат скоро. Но цялата вечеря щеше да мине в хапливи въпроси и остри забележки. А не можеше просто да им каже да престанат. Освен ако не ги изкомандваше, нямаше я послушат. А бяха напълно способни да дойдат и сами да я намерят, ако тя не отидеше при тях. Ужасна грешка направи, като реши да ги научи да се държат достойно. Поне не беше единствената, на която се налагаше да се примири и с това, макар че Елейн като че ли успяваше да избегне най-лошото. О, чакаше с нетърпение да ги види облечени в бялото на новачки или в рокли на Посветени. И с какво нетърпение чакаше да види гърба и на последната Ата-ан Миере!
— Нинив! — догони я странно приглушен вик. С акцента на Морския народ. — Нинив!
Нинив едва задържа ръката си настрана от плитката и се обърна, готова да се развика. Сега не ги учеше, не бяха на кораб и най-после трябваше да я оставят на мира, проклети да са!
Талаан се закова пред нея на гладките тъмночервени плочки. Задъхано, девойчето извърна плахо глава, сякаш се боеше, че някой ще го догони.