Това я накара да спре потока на Силата и да отстъпи крачка. И се вкопчи в Извора. Колкото и изтощена да беше, не можеше да се принуди да го пусне. Никоя Сестра не бе в състояние да помисли за мъжката половина на Силата без поне малко страх. Той спокойно я изгледа отвисоко и я накара да потръпне. Изглеждаше съвсем различен от онзи Ранд ал-Тор, който бе израснал пред очите й. Много се радваше, че Лан поне е тук, колкото и да беше трудно да го признае. Изведнъж забеляза, че и на косъм не се е отпуснал. Макар да си бъбреше преди малко с Ранд уж небрежно, го смяташе за опасен. А Ранд като че ли разбираше това и го приемаше.
— Сега всичко това не е важно — каза Ранд и посегна към торбата на масата. Нинив не разбра дали става дума за раните му, или за това къде е Мат. В следващия миг Ранд извади от торбата две статуетки, високи по една стъпка — на някакъв брадат мъдрец и на също така мъдра на вид и строга жена, и двамата в дълги, падащи на гънки по телата им роби. Държаха с две ръце над главите си по една прозрачна кристална сфера. Както ги държеше с усилие, трябваше да са доста по-тежки, отколкото изглеждаха. — Искам да ми ги скриеш и да ги пазиш, докато ги потърся, Нинив. — Замълча и едната му ръка се задържа на женската фигура. — И докато те повикам и теб. Ще ми потрябваш, когато дойде денят да ги използвам. Да ги използваме двамата. След като се справя с онези хора. Това — най-напред.
— Да ги използваме ли? — попита тя недоверчиво. И защо убийството трябваше да е най-напред? Но това едва ли беше важният въпрос. — За какво да ги използваме? Те да не са тер-ангреали?
Той кимна.
— С помощта на това можеш да досегнеш най-могъщия ша-ангреал, създаден за жена. Заровен е някъде в Тремалкинг, доколкото знам, но това няма значение. — Ръката му погали мъжката фигура. — А с този аз мога да докосна мъжкия му двойник. Веднъж… един… ми каза, че ако тези ша-ангреали се използват от мъж и жена, могат да се възправят срещу Тъмния. Може и за това да се използват един ден, но междувременно се надявам, че ще са достатъчни, за да прочистят мъжката половина на Извора.
— Ако е било възможно, защо не са го направили още в Приказния век? — тихо попита Лан. Тихо като стомана, плъзгаща се от ножницата. — Ти каза веднъж, че мога да я нараня. — Едва ли бе възможно гласът му да се втвърди повече, но стана точно това. — Ти можеш да я убиеш, овчарче. — И от тона му стана повече от ясно, че няма да го позволи.
Ранд срещна хладния син поглед на Лан със същата хладина.
— Не зная защо не са го направили. И не ме интересува. Трябва да се опита.
Нинив прехапа устна. Смяташе, че Ранд не държи да го обсъждат насаме — свят й се завиваше понякога от тези негови превключвания от явно на тайно, докато разбере кое какво е — но пък и Лан се бе намесил нетактично. Беше неприятно, но тя харесваше откровеността му. Трябваше да помисли. Не за решението си, а как да го приложи. На Ранд сигурно нямаше да му хареса. На Лан — определено. Какво пък, мъжете винаги искаха нещата да стават по тяхно му. Понякога просто трябваше да им се показва, че не може винаги да става така.
— Смятам, че идеята е чудесна — рече тя. Не беше съвсем лъжа. Наистина беше чудесна, в сравнение с алтернативата. — Но не разбирам защо трябва да си седя тук и да чакам да ме повикаш като някое слугинче. Ще го направя, но ще тръгнем всички заедно.
Права беше. Никак не им хареса.
Глава 12
Зимна лилия
Поредният слуга едва не си счупи носа от поклони. Елейн въздъхна и се плъзна напред по дворцовия коридор. Е, поне се постара да се плъзне. Като щерка-наследница на Андор — с изправен гръб и много сериозна. А й се искаше да се затича, макар че в тези тъмносини поли сигурно щеше да се спъне, ако се беше опитала. Почти усети с гърба си как оцъклените очи на дебелака проследиха нея и спътничките й. Нищожен дразнител. Ще мине. Като песъчинка в пантофката й. „Ранд проклетият ал-Тор, който си въобразява, че знае повече от всички, той е големият трън в петата ми!“ Само да успееше и този път да й се измъкне!…
— И запомнете — каза им твърдо Елейн. — Да не е споменала някоя за шпиони, за корен от вилняк и разни такива! — Само това оставаше: да реши, че трябва да я „спасява“. Мъжете вършеха тези глупости понякога. Според Нинив мислеха „с космите на гърдите си“. Светлина, сигурно щеше да се опита да върне айилците и салдейците в града! В самия дворец! Колкото и да й беше горчиво да си го признае, нямаше да може да го спре, освен ако не отвори война, а и това сигурно нямаше да е достатъчно.