— Не му казвам неща, които не трябва да знае — рече Мин и изгледа начумерено мършавата слугиня с ококорените очи, която само дето не се просна върху червено-белите плочки. Елейн погледна накриво към Мин, спомни си за времето, когато сама носеше панталони, и се зачуди дали отново да не го опита. С тях определено си по-свободна в ходенето. Но не и в ботушите с високите токове, разсъди тя. С тях Мин ставаше висока почти колкото Авиенда, но дори Биргит се полюшваше в такива, а и с тези впити панталони и палтенцето, дето покриваше бедрата й едва до средата, Мин изглеждаше направо скандално.
— Значи го лъжеш? — В тона на Авиенда се прокрадна подозрение. Дори начинът, по който намести тъмния си шал, излъчваше укор и тя изгледа свирепо Мин през рамото на Елейн.
— Разбира се, че не! — рязко й отвърна Мин и я изгледа също така свирепо. — Освен когато се наложи. — Авиенда се изкиска, стресна се от смеха си и отново си изписа каменна физиономия.
Какво да прави с тях двете? Трябваше да се харесват. Длъжни бяха. Но откакто се срещнаха, двете жени се гледаха като непознати котки, затворени в един килер. О, за всичко се бяха разбрали — наистина нямаха друг избор, не и след като никоя не можеше да предвиди кога най-сетне отново ще им падне в ръцете и на трите, но Елейн много се надяваше, че няма отново да започнат да си показват колко ги бива с техните ножове. Много небрежно, без никакъв намек за заплаха към другата, видите ли, но и съвсем явно. От друга страна, Авиенда искрено се впечатли от големия брой ножове, които Мин носеше по себе си.
Дългите й поли пометоха плочките покрай един дълъг млад слуга, понесъл шишета за лампите на газените светилници, и непохватният младок се поклони, но за съжаление зяпна след тях така удивен, че забрави за товара си и в коридора зад тях се разнесе трясък на счупено стъкло.
Елейн въздъхна отново. Можеше само да се надява, че скоро всички ще свикнат с новото положение. Не тя беше предмет на всички тези зяпвания, разбира се, нито пък Авиенда или дори Мин, макар че тя сигурно привличаше донякъде погледите. Не. Поводът за всеобщия смут бяха Касейл и Дени, които ги следваха плътно по петите. Тъкмо заради тях всички се опулваха и слугите се препъваха. Сега вървяха с нея. Сега си имаше осем телохранителки, а двете стояха на стража пред вратата й когато се събуди.
Зяпането донякъде се дължеше просто на това, че зад Елейн се точеха телохранителки и със сигурност — защото наистина бяха жени. С това все още никой не беше свикнал. Но Биргит бе заявила, че ще им придаде церемониален вид, и си изпълни думата. Сигурно беше впрегнала на работа всички шивачки и шапкарки в двореца веднага щом снощи напусна покоите на Елейн. Всяка от жените носеше яркочервена шапка с широка периферия, с пришито на нея дълго бяло перо и широк червен шарф през гърдите, обшит с бяла дантела и с изправени на задните лапи Бели лъвове. Пурпурните им палта с високи бели яки бяха от коприна, а кройката им беше леко променена, тъй че да им прилягат по-плътно, и падаха почти до коленете над пурпурните панталони с белите ширити от външната страна на крачолите. По китките и на шиите им падаха гъсти пластове светла дантела, а черните им ботуши бяха лъснати до блясък. Видът им беше зашеметяващ и дори благонравната Дени леко поклащаше ханш. Елейн подозираше, че щяха да се възгордеят още повече, когато станеха готови коланите за мечовете и украсените с позлата ножници, както и лъскавите шлемове и гръдни брони. Биргит беше поръчала да се изковат нагръдници, пригодни за жени, и Елейн допускаше, че това определено е накарало дворцовия оръжейник да се опули!
В момента Биргит беше заета с беседи с жени, за да попълни бройката от двайсет за личната й охрана. Елейн усещаше съсредоточеността й, без признак за някаква физическа дейност, тъй че сигурно беше това, освен ако не беше седнала да почете или да поиграе на камъчета, а тя рядко си отдъхваше от ежедневните грижи за сигурността на Елейн. Дано само не им раздуеше броя. И дано да останеше заета достатъчно дълго, та да забележи прикриването на връзката едва когато ще е твърде късно. Като си помислиш само как се притесняваше, че Биргит усеща неща, които Елейн не искаше да усети, след като решението се намери в един най-обикновен въпрос, зададен на Вандийн. Отговорът се оказа едно горчиво напомняне колко малко всъщност тя знаеше за битието на истинската Айез Седай, особено онези части, на които Сестрите гледаха като на нещо подразбиращо се от само себе си. Явно всяка Сестра, имаща Стражник, знаеше как се прави, дори целомъдрените.