— Той е Кар-а-карн — каза Авиенда и се засмя. — Силен е като самата Триделна земя! — Гордо беше лицето й — ох, колко гордо — но още докато се смееше, сълзи потекоха по потъмнелите й от слънцето бузи. — Златните жили. О, златните жили! Ти наистина ме обичаш, Ранд!
Елейн само се взря в него. Усети го в главата си. Болката от раните, който наистина беше забравил. Напрегнатост и неверие. И почуда. Но чувствата му бяха твърде сурови — като бучка втвърдена борова смола, почти като камък. Ала сред тях пулсираха жилки от чисто злато и сияеха, щом погледнеше Мин или Авиенда. Или нея. Той наистина я обичаше. Обичаше и трите. И от това на нея й се прииска да се разсмее от радост. Други жени можеха да се съмняват, но тя винаги щеше да знае истината за любовта му.
— Светлината дано даде да знаете какво направихте — промълви той. — Светлината дано даде да не сте… — Боровата смола се втвърди още мъничко. Знаеше, че ще ги нарани, а се втвърдяваше като стомана. — Аз… тръгвам си веднага. Сега поне ще знам, че всички сте добре. Няма поне да се тревожа за вас. — Изведнъж се ухили. Можеше да мине и за момче, ако усмивката бе докоснала очите му. — Нинив ще побеснее, ако помисли, че съм се измъкнал, без да я видя. Макар че заслужава да се потревожи малко.
— Има и още нещо, Ранд — каза Елейн, спря и преглътна. Светлина! Мислеше, че това ще е най-лесното.
— Струва ми се, че двете с Авиенда трябва да си поговорим, докато е възможно — рече припряно Мин и скочи от масата. — Някъде, където ще сме сами. Ще ни извините ли?
Авиенда се надигна изящно от килима и оправи полите си.
— Да. Двете с Мин Фаршоу трябва да се поопознаем. — Погледна я недоверчиво и намести шала си, но двете излязоха хванати под ръка.
Ранд ги изгледа нащрек, сякаш се досети, че напускането им е замислено. Като хванат в клопка вълк. Но онези златни жилки засияха в главата й.
— Има нещо, което те са получили от теб, но аз не съм — заговори Елейн, задави се и на лицето й изби руменина. Кръв и пепел! Как се оправяха другите жени с това? Обмисли предпазливо възела от чувства в главата си, който бе той самият, и другия — на Биргит. Във втория все още нямаше промяна. Представи си как го увива в кърпа, как здраво затяга краищата на кърпата и Биргит изчезна. Остана само Ранд. И блестящите златни жилки. Пеперуди не — вълкодави запляскаха с криле в стомаха й. Преглътна здраво и вдиша — ама много дълбоко този път. — Ще ми помогнеш ли с копчетата? — плахо каза Елейн. — Тази рокля не мога да си я съблека сама.
Двете гвардейки се размърдаха, щом Мин излезе в коридора с айилката под ръка, и се вкочаниха, щом разбраха, когато Мин затвори вратата, че след тях друг няма да излезе.
— Не е възможно вкусът й да е чак толкова лош — промълви по-яката, със сънените очи и стисна още по-здраво кривака в ръцете си. Според Мин никой не трябваше,да го чуе.
— Прекалена храброст и твърде много невинност — изръмжа под нос по-слабата и кокалеста като мъж. — Капитан-генералът ни предупреди. — И ръката й в ръкавица посегна към бравата.
— Само да сте посмели да влезете, тя кожичките ви ще съдере — подхвърли игриво Мин. — Случайно да сте я виждали ядосана? Тя и мечка може да накара да заплаче!
Авиенда пусна ръката си от Мин и се дръпна малко настрани. Но изгледа навъсено не нея, а двете гвардейки.
— Съмнявате се, че сестра ми може да се справи с един мъж ли? Тя е Айез Седай и има лъвско сърце. А вие сте се заклели да я следвате! Да я следвате накъдето ви поведе, а не да си пъхате носовете където не ви е работа!
Гвардейките се изгледаха продължително. По-едрата сви рамене. Слабата направи гримаса, но пусна бравата.
— Заклела съм се да опазя това момиченце живо — заяви тя, — и ще го опазя на всяка цена. А вие, момиченца, вървете да си играете с куклите и ме оставете да си върша работата.
Мин помисли дали да не извади някой от ножовете и да го позавърти между пръстите си, както я беше учил Том Мерилин, само за да им покаже момиче ли е, или не. Тънката не беше млада, но и косата й не беше прошарена и изглеждаше доста силна. И бърза. На Мин й се искаше да повярва, че туловището на другата отчасти поне е тлъстина, но не можеше. Не можеше да види и никакви образи или аури около двете, но като че ли и двете, изглежда, не се бояха да изпълнят това, което им бе възложено. Е, поне щяха да оставят Елейн и Ранд на мира. Май нямаше нужда от ножа.
С крайчеца на окото си мерна айилката тъкмо когато пускаше с неохота ръка от дръжката на своя нож. Ако тази жена не престанеше да я повтаря така във всичко, щеше да помисли, че в тези шашми със Силата има нещо повече, отколкото й бяха казали. Но пък то беше започнало преди шашмите. Изглежда, двете просто мислеха еднакво. Смущаваща идея. Светлина, всички тези приказки как щял да се ожени и за трите звучаха много добре като приказки, но за коя все пак щеше да се ожени Ранд всъщност?