— Елейн наистина е храбра — заяви тя на гвардейките, — най-храбрата от всички, които съм познавала. И не е глупава. Започнете ли да го мислите, ще сбъркате. — А те я изгледаха от височината на петнадесетте или двадесет години над нейните: стабилни, невъзмутими и решителни. Още малко и току-виж пак им казали да си бягат при куклите. — Е, не можем да стоим все тук, щото трябва да си говорим, нали, Авиенда?
— Да — промълви през свити устни Авиенда и изгледа с яд гвардейките. — Не можем да стоим тук.
Гвардейките не им обърнаха внимание повече. Имаха си работа, а в нея не влизаше, да гледат тръгват ли си приятелките на Елейн, или не. Дано само да си вършеха работата добре. „Изобщо не е глупава — помисли Мин. — Само дето се оставя понякога храбростта да я води, вместо разумът.“
Щом тръгнаха по коридора, Мин изгледа накриво айилката. Авиенда закрачи колкото може по-надалече от нея, но не свърна по друг коридор. Без да поглежда дори към Мин, извади от широкия си колан някаква дебела и покрита с фина резба костена гривна и я сложи на лявата си китка с лека и много самодоволна усмивчица. Още отначало й беше влязла някаква муха в главата и Мин не разбираше защо. Айилките уж трябваше да са свикнали с подялбата на един и същи мъж. При това много повече, отколкото можеше да твърди за себе си. Тя самата просто го обичаше толкова отчаяно, че беше готова да го сподели, и след като се налагаше, нямаше друга жена на света, с която да го сподели с повече готовност, отколкото с Елейн. С нея все едно че изобщо не беше подялба. С тази айилка обаче нещата стояха по-особено. Според Елейн беше много важно да се опознаят, но как да се опознаят, след като тази не искаше дори да поговори с нея?
Но набързо престана да се тревожи за Елейн, както и за Авиенда. Това, което сега се таеше в главата й, беше великолепно. Ранд. Една топчица, която й казваше всичко за него. Допреди малко беше сигурна, че всичко ще се провали, за нея поне. Какво ли щеше да бъде да прави любов с него след това? След като щеше да знае всичко за него! Светлина милостива! Той, разбира се, също щеше да знае всичко за нея. И тя определено не беше сигурна как сама щеше да се чувства от това!
Изведнъж усети, че вързопчето от чувства и усещания в главата й престана да е като в началото. В него се появи някакво… червено изригване… като пожар, забушувал през суха гора. Какво можеше… Светлина! Мин залитна и едва успя да оправи крачките си, без да се спъне. Ако беше знаела за тази пещ, че бушува в него този освирепял глад, щеше да се побои да му позволи да я докосне! От друга страна… Можеше да е хубаво да знае, че е подпалила такъв бесен пожар. Не можеше да чака, за да разбере дали и тя ще предизвика същото като… Отново залитна и този път й се наложи да се хване за един изящно резбован сандък. О, Светлина! Елейн! Лицето й пламна като фурна! Но това бе като да надничаш през ключалката в чужда спалня!
Бързо се помъчи да извърти хитрината, за която й беше казала Елейн — да си представи топчицата от чувства увита в кърпа и да завърже кърпата. Нищо не се получи. Опита се отново много отчаяно, но бесният огън си беше там! Трябваше да спре да се взира в него, да престане да мисли за него. Всичко, което можеше да отвлече вниманието й, но не и това! Всичко друго! Дали да не опита да започнат разговора?
— Трябваше да изпие чай от листа на любовниче — изломоти Мин първото, което й хрумна. Никога не казваше какво вижда освен на тези, които влизаха във видението, и то само ако много държат да го научат, но все нещо трябваше да каже. — От това ще излезе с дете. Две деца. Момче и момиче. И двете здрави и силни.
— Тя иска бебета от него — отвърна й с пресъхнали устни айилката. Зелените й очи се бяха втренчили право напред. — Аз самата няма да изпия чая, дори да… — Потръпна и изгледа Мин. — Сестра ми и Мъдрите ми разказаха за теб. Ти наистина ли виждаш за хората неща, които се сбъдват?
— Понякога виждам неща и ако разбера какво означават, те стават — отвърна Мин. Гласовете им, твърде високи, отекваха в коридора. Мин се премести по към средата на коридора. След малко Авиенда тръгна до нея.
Мин се зачуди дали да й каже за това, което бе видяла, докато бяха заедно и четиримата. Авиенда също щеше да има деца от Ранд. Четири наведнъж! Но в това имаше и нещо необичайно. Бебетата щяха да са здрави, но все пак в тях щеше да има нещо особено. А и хората често не обичаха да чуват за бъдещето си, дори когато твърдяха, че го искат. Жалко, че никой не можеше на нея да каже какво щеше да…