— Сляп както винаги и сух както винаги — промълви Грендал.
След като се съвзе от предизвикателството на Аран’гар, роклята й отново се превърна в мъгла, само че този път — червена. Изглежда, не беше толкова спокойна, колкото се преструваше. А може би искаше да ги накара да повярват, че сдържа някакво вълнение. Ако се изключеше стрейдът, украсите по облеклото й бяха от този Век — огнекапките в златистата й коса, големият рубин, подскачащ между гърдите й, красивите златни гривни по двете й китки. И нещо много странно, за което Демандред се зачуди дали някой друг го е забелязал. Най-обикновено златно пръстенче на кутрето на лявата й ръка. Простотата не беше черта, присъща на Грендал. — Ако младежът все пак по някакъв начин успее да премахне сянката, ами… Вие, които преливате сайдин, вече няма да се нуждаете от специалната закрила на Великия властелин. Дали той… ще разчита… на вашата вярност тогава? — Усмихна се и отпи от виното си.
Осан’гар не се усмихна. Лицето му пребледня и той отри уста с опакото на ръката си. Аран’гар приседна вкочанена на ръба на креслото и престана да се прави на толкова сластна. Пръстите в скута й се свиха като нокти на хищник и тя изгледа с гняв Грендал, готова да я стисне за гърлото.
Юмруците на Демандред се отпуснаха. Най-сетне всичко излезе наяве. Беше се надявал, че ал-Тор ще умре — или поне ще бъде пленен, ако първото не стане — още преди мисълта за това подозрение да го осени. По време на Войната за Силата над една дузина Избрани бяха загинали заради подозрението на Великия властелин.
— Великият властелин е напълно убеден, че всички сте му верни — обяви Моридин и закрачи енергично през стаята, сякаш беше самият Велик властелин на мрака. Често като че ли вярваше в това и момчешкото лице, което сега носеше, не променяше това. Но въпреки думите му лицето остана мрачно, а безукорно черното облекло отиваше на прозвището му — Смърт. — Няма защо да се тревожите, докато не престане да е напълно убеден. — Момичето, Циндейн, притича плътно след него — едрогърдото му среброкосо любимо зверче в червено и черно. По някаква причина Моридин си носеше един жив плъх на рамото, който душеше из въздуха с бялото си носле и черните му очички оглеждаха бдително стаята. А може би — без никаква причина. Това младежко лице не го правеше по-малко безумен.
— Защо ни повика тук? — настоя Демандред. — Толкова работа ме чака. Нямам време за празни приказки. — И неволно се поизправи на пръсти, за да не пада по-долу от другия.
— Месаана пак ли я няма? — каза вместо отговор Моридин. — Колко жалко. Трябваше да чуе това, което имам да кажа. — Хвана за опашката плъха на рамото си и загледа как зверчето маха безпомощно с крачета във въздуха. Като че ли нищо не съществуваше за него освен този плъх. — Дребните, привидно незначителни неща могат да се окажат много съществени — промълви той. — Този плъх. Дали Айсам ще успее да издири и да убие онази, другата гадинка, Фейн. Дума, прошепната в погрешно ухо или не казана където трябва. Пеперуда вземе, че запърха с крилца на някой клон, а в другия край на света се срутва планина. — Плъхът изведнъж се изви и се опита да впие зъбки в китката му. Той небрежно подхвърли гадинката във въздуха, изведнъж лумна пламък — нещо по-силно от пламък — и плъхът изчезна. Моридин се усмихна.
Демандред неволно потръпна. Това беше Вярната сила — не бе усетил нищо. През сините зеници на Моридин премина черно петънце, после второ: затекоха като безкраен низ едно след друго. Явно прибягваше изключително до Вярната сила след последния път, когато го видя да придобива толкова много саа толкова бързо. Самият Демандред никога не посягаше към Вярната сила, освен при нужда. При много голяма нужда. Разбира се, сега само Моридин разполагаше с тази привилегия, след като бе… помазан. Наистина трябваше да е обезумял, за да я използва така свободно. Опиат, към който се привиква по-силно, отколкото към сайдин. По-гибелен от отрова.
Моридин прекоси пъстрия под и сложи ръка на рамото на Осан’гар. Саа правеха усмивката му още по-злокобна. По-ниският мъж преглътна и отвърна с плаха усмивка.
— Хубаво е, че никога не си помислял как да премахнеш сянката на Великия властелин — тихо каза Моридин. Колко беше стоял отвън? Усмивката на Осан’гар се сгърчи още по-болезнено. — Ал-Тор не е толкова благоразумен като теб. Кажи им, Циндейн.