Дребната женичка се изправи. На лице и тяло приличаше на зряла слива, готова да я откъснеш, но големите й сини очи бяха ледени. Праскова, по-скоро. Ядките на прасковите са отровни.
— Помните за Чедан Кал, предполагам. — Никакво усилие не можеше да придаде на този нисък, плътен глас друго звучене освен сластно, но тя успя да вложи сарказъм. — Луз Терин разполага с два от ключовете за достъп, по един за всеки. И познава жена, която е достатъчно силна, за да използва женската част на двойката. Решил е да използва Чедан Кал за деянието си.
Всички заговориха наведнъж.
— Мислех, че всички ключове са унищожени! — възкликна Аран’гар и скочи. Очите й се бяха разширили от страх. — Та той може да взриви света, само опитвайки се да включи Чедан Кал!
— Ако си чела нещо друго освен книжки по история, щеше да знаеш, че почти е невъзможно да се унищожат! — изръмжа й Осан’гар. Но задърпа дантелената си яка, сякаш изведнъж му стана много тясна, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. — Откъде може да знае това момиче, че ги притежава? Откъде?
Виненият бокал на Грендал бе изпаднал от ръката й още щом думите изскочиха от устата на Циндейн, и сега подскачаше и дрънчеше по пода. Роклята й стана пурпурна като прясна кръв, а устата и се сгърчи, сякаш се канеше да повърне.
— А ти се надяваше да се натъкнеш на него! — изрева тя на Демандред. — Надяваше се, че някой ще ти го намери! Глупак! Глупак!
Демандред помисли, че Грендал малко преиграва с жара си. Готов беше да се хване на бас, че съобщеното не я изненада. Изглежда, ги следеше. Нищо не каза.
Сложил ръка на сърце като същински любовник, Моридин повдигна с връхчетата на пръстите си брадичката на Циндейн. В очите й пламна злоба, но лицето й си остана замръзнало като на кукла. Явно понасяше вниманието му с безропотното покорство на кукла.
— Циндейн знае всичко — тихо каза Моридин. — И ми казва всичко, което знае. Всичко. — Изражението на дребната женичка не се промени, но тя видимо потръпна.
Беше загадка за Демандред. Отначало бе решил, че е превъплъщение на Ланфеар. Телата за прехвърляне на душите се избираха уж според наличното, но случаят с Осан’гар и Аран’гар доказваше, че Великият властелин проявява жестоко чувство за хумор. Беше сигурен, докато Месаана не му каза, че момичето е по-слабо от Ланфеар. Месаана и останалите смятаха, че е от този Век. Но ето, че говореше за ал-Тор като за Луз Терин, също като Ланфеар, и говореше за Чедан Кал като за нещо познато, с ужаса, който бяха предизвикали те през Войната за Силата. Само белфир можеше да внуши по-голям ужас, и то не с много. Да не би Моридин да я беше научил на тези неща поради някакви свои цели? Стига изобщо да имаше някакви истински цели. Много пъти действията му приличаха на чиста лудост.
— Значи изглежда, че все пак трябва да го убием — каза Демандред. Трудно му беше да скрие задоволството си. Ранд ал-Тор, или Луз Терин, щеше да отдъхне спокойно едва след като го видеше мъртъв. — Преди да е унищожил света и нас. Което прави издирването му още по-спешно.
— Да го убием? — Моридин раздвижи ръце, сякаш претегляше на везни. — Ако се стигне дотам — да — най-сетне заяви той. — Но издирването му не е проблем. Щом докосне Чедан Кал, вие ще разберете къде е. И ще отидете там да го заловите. Или да го убиете, ако се наложи. Не-блис каза.
— Както заповядва Не-блис — отзова се припряно Циндейн и сведе глава, и гласовете на всички отекнаха след нейния из стаята, макар че този на Аран’гар прозвуча нацупено, на Осан’гар отчаяно, а на Грендал — странно умислено.
Демандред се почувства унизен както от думите, които трябваше да изрече, така и от превиването на врата. Значи те трябваше да пленят ал-Тор — докато той се опитва да използва Чедан Кал ни повече, ни по-малко, с една жена, отпивайки от Единствената сила толкова, че да разтопят континенти! — но нямаше и намек, че Моридин ще е с тях. Нито пък неговите любими „зверчета“, Могедиен и Циндейн. Този мъж сега беше Не-блис, но сигурно нещата щяха да се уредят така, че да не получи ново тяло, когато умре следващия път. И сигурно можеха да се уредят скоро.
Глава 14
Какво крие едно було
По дългите морски вълни се люшкаше „Победата на Кидрон“ и позлатените светилници в кърмовата каюта се клатеха в халките си, но Тюон седеше спокойно и бръсначът в сигурната ръка на Селусия се плъзгаше по черепа й. През високите прозорци се виждаха другите големи кораби, как порят сиво-сините вълни на океана сред бели пръски — стотици кораби, ред след ред, проснали се чак до хоризонта. Четири пъти по толкова бяха оставени в Танчико. Риагелле, „Онези, които се завръщаха у дома“. Коренне, „Завръщането“, беше започнало.