— Може би на малки дози, разтеглени в шестнадесет години.
Тюон погледна отражението си в огледалото и задържа усмивката, за да не остане жило в думите й, след което си придаде сериозност. Изпитваше повече привързаност към жената, която я бе отгледала, отколкото към майка си, която беше виждала едва два пъти годишно преди да навърши пълнолетие, или братята и сестрите си, които я бяха учили още с първите й стъпки, че трябва да се сражава заради тяхната майка. Трима от тях бяха загинали в тези борби досега, а трима се бяха опитали да убият нея. Една сестра и един неин брат бяха станали да’ковале и имената им бяха заличени от архивите също толкова твърдо, колкото ако се бе оказало, че могат да преливат. Дори сега мястото й далеч не беше сигурно. Само една погрешна стъпка можеше да струва живота й или по-лошо — да я съблекат и да я продадат като робиня на публичната площадка. Но слава на Светлината, усмихнеше ли се, тя все още изглеждаше на не повече от шестнайсет. Най-много!
Селусия се изкикоти и се обърна да вземе шапчицата от златна дантела от червената стойка върху масата. През тънката дантела щеше да прозира гладко обръснатият й череп и да я отличи със знака на Гарвана и розите. И да не беше чак шей’мошиев, в името на Коренне трябваше да възстанови равновесието си. Можеше да помоли Анат, своята Се’фейа, да изпълни изкупителното наказание, но бяха изтекли едва години от внезапната смърт на Нефери и тя все още не се чувстваше достатъчно добре с нейната наследничка. Нещо й подсказваше, че трябва да го направи сама. Навярно беше видяла поличба, която не бе осъзнала веднага. Едва ли имаше мравки на кораба, но няколко бръмбарчета сигурно… — Не, Селусия — промълви тя. — Було.
Устните на Селусия се свиха неодобрително, но тя мълчаливо остави шапчицата на стойката. Насаме, както сега, тя бе свободна да развърже езика си, но знаеше какво може да се говори и какво — не. На Тюон се бе наложило само два пъти да заповяда да я накажат и Светлината й бе свидетел — съжали поне толкова, колкото самата Селусия. Гардеробиерката й безмълвно извади дълго прозрачно було, разгъна го над главата на Тюон и го затегна с тънка, плетена от злато верижка с рубини. По-прозрачно дори от дрехите на да’ковале, булото изобщо не скриваше лицето й. Но скриваше най-важното.
Селусия постави на раменете на Тюон дълго, извезано със злато синьо наметало, след което отстъпи и се поклони дълбоко, така че златната й плитка докосна килима. Коленичилите да’ковале забиха лицата си в палубата. Идваше краят на интимността. Тюон напусна каютата сама.
Във втората каюта чакаха прави шест от нейните сул-дам, по три от всяка страна, с техните поверенички, коленичили върху широките лъскави дъски на палубата. Сул-дам се изпънаха, щом я видяха, горди като сребърната мълния по червените плохи на полите им. Облечените в сиво дамане стояха на колене, но също така с изправени гръбнаци, изпълнени със собствената си гордост. Освен нещастната Лидия, която се бе превила на колене и се мъчеше да притисне обляното си в сълзи лице в палубата. Янеле, която държеше каишката на червенокосата дамане, я изгледа отгоре навъсено.
Тюон въздъхна. Лидия беше виновна за снощния й гняв. Не, тя само го бе предизвикала, но всъщност самата Тюон бе виновна за изблика си. Тя беше заповядала на дамане да отгадае бъдещето й и не биваше да се разпорежда да я бият, защото не й хареса това, което чу.
Наведе се, хвана с шепа брадичката на Лидия, дългите й лакирани нокти погалиха луничавата буза на дамане. Което предизвика трепет и нови сълзи и Тюон грижливо ги изтри с пръсти и издърпа дамане да коленичи.
— Лидия е добра дамане, Янеле — каза тя. — Натрий синините й с тинктура от сорфа и й давай лъвско сърце за болката, докато синините й минат. А докато минат, да получава крем-карамел с всяко ядене.
— Както заповяда Върховната лейди — отвърна официално Янеле, но леко се усмихна. Всички сул-дам обичаха Лидия и никак не й беше харесало, че трябва да наказва своята дамане. — Ако надебелее, ще я извеждам да тича, върховна лейди.