— Очите да ми избодат дано, как ще изгазим през това! — изръмжа отвратен Беслан и се надигна на пръсти да огледа над главите на тълпата. — Колко ли още има, докато стигнем някоя чиста улица?
А Мат си припомни за онова, което не беше забелязал, макар да се бе набило в очите му. Залива, пълен с кораби. Пълен с кораби. Около два или три пъти повече, отколкото бяха, когато призори тръгнаха към стана на Лука, и много от тях все още маневрираха с вдигнати платна. Което означаваше, че може да има още, чакащи ред да влязат в залива. Светлина небесна! Колко ли от тях бяха избълвали товара си тази сутрин? Колко ли оставаха не разтоварени? Светлина, колко ли хора можеха да бъдат превозени с толкова кораби? И защо всички те бяха дошли тук, а не в Танчико? Тръпка пробяга по гръбнака му. Изглежда, това тук не беше всичко.
— По-добре се промъкнете през задните улички — повиши глас той, за да го чуят сред невъзможната врява. — Иначе до среднощ няма да стигнете до палата.
Беслан се обърна към него намръщен.
— Няма ли да дойдеш с нас? Мат, ако пак се опиташ да си купиш превоз на някой кораб… Знаеш, че този път няма да ти се размине леко.
Мат изгледа сина на кралицата също толкова намръщено.
— Просто искам да се поразходя.
Излъга. Още щом се върнеше в палата, Тилин щеше да започне да го глези и гали. Не че беше чак толкова лошо — в никакъв случай, — само дето изобщо не я интересуваше кой гледа, докато го гали по бузите и му шепне нежности в ухото, дори да е синът й. Освен това, ами ако заровете в главата му престанеха да се търкалят точно когато се озове при нея? „Собственичество“ едва ли беше най-точната дума за Тилин напоследък. Кръв и пепел, тази проклета жена току-виж решила да го ожени за себе си! А той не искаше да се жени. Все още не. Освен това знаеше за кого му предстои да се ожени и това съвсем не беше Тилин Кинтара Мицобар. Добре, но ако тя решеше друго?
Изведнъж си спомни за прошепнатото от Том „рискована работа“. Познаваше Том, познаваше и Беслан. Олвер зяпаше сеанчанците също толкова слисано, колкото и те зяпаха всичко наоколо. Понечи да се шмугне напред за по-добра гледка, но Мат го спипа за рамото тъкмо навреме и въпреки протестите му го бутна в ръцете на Том.
— Върнете момчето в палата и му дайте уроците след като Ризел свърши с него. И ако ви е текнала някоя лудост, избийте си я от главите. Може да си сложите главите на показ пред портата, и главата на Тилин също. — И неговата — това не биваше да го забравя!
Двамата го изгледаха безизразно, с което само потвърдиха подозренията му.
— Май трябва да повървя с теб — рече накрая Том. — Можем да си поговорим. Ти имаш забележителен късмет, Мат, и имаш освен това определен нюх към, как да го кажа, приключенията. — Беслан кимна. Олвер се задърпа от хватката на Том, мъчейки се да види всички странни хора наоколо наведнъж и без да го интересува какво си говорят големите.
Мат изсумтя кисело. Защо всички искаха от него да става герой? Рано или късно тази глупост щеше да го убие.
— Няма за какво да говорим. Те вече са тук, Беслан. Щом не можа да ги спреш да влязат, ясно е като бял ден, че няма да можеш да ги изтласкаш. Ранд ще се разправя с тях, ако може да се вярва на мълвата. — Вихрените цветове отново се развъртяха из главата му и за миг почти заглушиха тропането на заровете. — И освен това си дал онази проклета клетва да чакаш Завръщането. Всички я дадохме. — Отказът щеше да означава да те оковат във вериги и да те пратят да работиш на кейовете или да чистиш каналите в Рахад. Което според него не я правеше никаква клетва. — Чакай Ранд. — Цветовете придойдоха отново и изчезнаха. Трябваше да престане да мисли за… За определени хора. Ето че пак се завихриха. — Все още всичко може да се оправи, ако имаме време.
— Ти не разбираш, Мат — отвърна ядосано Беслан. — Майка все още седи на трона и Сурот твърди, че ще продължи да властва над цяла Алтара, не само над това, което държим около Ебу Дар, а навярно и повече, но майка трябва да се просне по очи и да се закълне във васална вярност на някаква си жена от другата страна на Аритския океан. Сурот казва, че аз трябва да се оженя за някоя от тяхната Кръв и да си обръсна главата, а майка ми я слуша. Колкото и да си дава вид Сурот, че са равни, все пак тя е длъжна да слуша какво й казва Сурот. А каквото и да казва Сурот, Ебу Дар всъщност вече не е наш, а и всичко останало няма да е наше. Сигурно няма да можем да ги изтласкаме със силата на оръжието, но можем да направим страната твърде гореща, за да го понесат. Белите плащове го разбраха. Питай ги какво разбират под „Алтарското пладне“.