Не се задържаше за дълго на едно място и не само заради липсата на място за игра или свободно помещение. Ярките му дрехи, от които и Калайджия щеше да се засрами, привличаха хорските очи. Дотам, че някои сеанчанци го взимаха за човек, дошъл да ги забавлява, и се опитваха да му плащат да им попее! Веднъж-дваж той дори прие, но щом му чуха гласа, си поискаха парите обратно. Някои ебударци с дългите криви ножове, затъкнати зад поясите им и тъпкани с яд, който не можеха да си изкарат на сеанчанците, решаваха да си го изкарат на тъпия палячо, комуто липсваше само вапцаното лице, за да мине за благороднически глумец. Щом забележеше, че такива типове го заглеждат, Мат се шмугваше заднишком през вратата и — отново сред уличната гмеж. Научил бе горчивия урок, че все още не е във форма да се бие, а и главата му на убиец, изложена при градската порта, нямаше да му върши много работа.
Където можеше, Мат спираше да отдъхне малко — било на някое празно буре, оставено при входа на задънена уличка, или когато, рядко макар, се намереше свободно място за още един човек на пейката пред някоя пивница, или на каменно стъпало, докато стопанката на сградата не излезеше и не заметеше шапката му с дворната метла. Коремът му вече се бе залепил на гръбнака. Имаше чувството, че всички го зяпат в тези ярки дрехи, вечерната влажна хладина се просмукваше до костите му и единствените зарове, които май щеше да намери днес, бяха онези, дето трополяха в главата му като конски копита. Едва ли някога бяха тропали толкова силно.
— Май нищо няма да стане, освен да се връщам и да ставам пак проклетото пале на кралицата! — изръмжа той и се надигна с помощта на тоягата от разнебитения сандък, на който бе седнал. Неколцина минувачи го изгледаха все едно, че е с вапцано лице. Мат не им обърна внимание. Какво да се разправя с тях? Да вземе да ги забуха с тоягата ли? Макар че си го заслужаваха, да зяпат така човек.
Улиците бяха все така пълни, забеляза той, и щеше да превали полунощ, докато се добере до палата, ако си пробиваше пътя през навалицата. Тилин, разбира се, щеше да е заспала вече. Може би. Стомахът му заръмжа почти толкова силно, че да заглуши заровете. Ако закъснееше много, оная можеше да заповяда на готвачите да не му дават нищо за ядене.
Десетина извоювани с мъка крачки през гъмжилото и Мат сви по една задна уличка, тясна и тъмна. Каменна настилка нямаше. Бялата замазка на слепите стени се беше пропукала, ронеше се и под нея се показваха голите тухли. Миришеше на гнило и Мат можеше само да се надява, че това, което пошляпва под петите на ботушите му, е кал, въпреки гнусния мирис, който издаваше. Нямаше и хора. Тук можеше да закрачи бързо. Поне толкова, колкото му позволяваха силите. Вече едва му стигаше търпението да дочака деня, в който пак ще може да изминава по няколко мили, без да пъхти, без да го болят краката и без да му трябва да се подпира на проклетата тояга. Криви улички, повечето от които бяха толкова тесни, че раменете му триеха стените, кръстосваха целия град като заплетен лабиринт, в който човек лесно можеше да се изгуби, ако не знае пътя. Той обаче нито веднъж не свърна в грешна посока, дори когато един тесен, мрачен и зловещ проход изведнъж се разтрои и даже разчетвори на четири пътечки, които сякаш се виеха в една и съща посока. Много пъти в Ебу Дар му се беше налагало да избягва любопитни очи, така че ги познаваше тези улички като пръстите на ръката си. Въпреки че — странно — не го напускаше чувството, че го следят. Допускаше, че ще го изпитва, докато носи тези проклети дрехи.