— Заминаха с Нинив и Елейн — отвърна й той шепнешком, след като се огледа предпазливо, за да се увери, че сеанчанците не им обръщат внимание. Не че се канеше да каже кой знае какво, но от това, че говорят за Родството там, където сеанчанците могат да чуят, космите по врата му настръхнаха. — Доколкото знам, всички са в безопасност.
— Добре. Много щеше да ме заболи, ако окаишеха някоя от тях. — Глупавата жена дори не си направи труда да говори по-тихо!
— Да. Добре е — измънка той и набързо й обясни от какво има нужда, преди да се е развикала колко е щастлива, че жени, можещи да преливат, са се измъкнали от сеанчанците. Той също беше щастлив, но не чак толкова, че да се остави да го оковат във вериги от щастие.
Тя поклати глава, приседна на стъпалата и сложи ръце на коленете си. Под тъмнозелените й поли, пришити високо на левия хълбок, се показаха червени фусти. В избора на цветове ебударците можеха направо да накарат Калайджиите да изпопадат. Бръмченето на сеанчанските гласове около тях надмогваше гръмката музика, а тя си седеше на стъпалата и го гледаше строго.
— Цялата беда е, че не разбираш тукашните нрави — отсъди тя. — В Алтара да си хубавелчо е стар и почитан обичай. Много луди-млади тук, момчета, както и момичета, завършват палавата си младост като хубавелчовци, обсипвани с дарове и глезотии, преди да си седнат на задника. Но виж, един хубавелчо може да си тръгне, когато той поиска. Тилин не бива да се държи с теб така, както чувам. Все пак… — добави разсъдливо тя, — трябва да призная, че добре те облича. — Ръката й описа кръг. — Вдигни малко пелерината и се завърти да те огледам по-добре.
Мат вдиша веднъж много дълбоко, за да се успокои. И после — още три пъти. Червенината, избила на лицето му, си беше само от гняв. Изобщо не беше от срам. Определено! Светлина, целият ли град го знаеше?
— Имаш ли все пак някакво кътче за мен, или нямаш? — повтори той много настоятелно, макар и със стиснато гърло въпроса си.
Оказа се, че има. Можел да използва една лавица в мазето й, което според нея било сухо през цялата година, а под каменния под на кухнята имаше една малка дупка, която той веднъж беше използвал, за да крие ковчежето си със злато. Оказа се, че за него цената на наема ще е само да позадържи малко наметалото и да се повърти, за да го огледала по-добре. Изхили му се като котка! А една сеанчанка с лице на ястреб и в червено-сини доспехи хареса представлението толкова много, че му хвърли тлъста сребърна монета със странни знаци на двете страни — строго женско лице на едната и някакъв трон на другата.
Все пак вече разполагаше с място, където да си струпа дрехи и пари, а когато се върна в палата, в покоите на Тилин, се оказа, че разполага и с дрехи, които да струпа.
— Боя се, че дрехите на милорд са в ужасно състояние — печално го уведоми Нерим. Макар че мършавият посивял кайриенец щеше да е също толкова скръбен и ако му съобщеше, че е получил в дар цял чувал диаманти. Издълженото му лице изглеждаше в постоянен траур. Но пък държеше под око вратата, да не би да се върне Тилин. — Всичко е много мръсно и се боя, че плесента е съсипала най-читавите дрехи на милорд.
— Бяха ги смотали в един килер с детските играчки на принц Беслан, милорд — засмя се Лопин, стиснал реверите на палтото, черно като на Джюйлин. Плешивият мъж беше пълна противоположност на Нерим — дебел, а не кокалест, мургав вместо бледолик и кръглият му корем непрекъснато се тресеше от смях. Известно време след смъртта на Нейлсийн беше решил да се надпреварва с Нерим по въздишане, както се надпреварваха във всичко друго, но след някоя и друга седмица започна да се държи нормално. Поне докато някой не споменеше за бившия му господар. — Но са се поизпрашили, милорд. Не вярвам някой да е влизал в този килер, откакто принцът е зарязал дървените си войничета.
Усетил, че добрият му късмет най-после започва да идва, Мат им поръча да започнат да пренасят по малко от дрехите му в „Скитащата жена“ и с всяко прескачане дотам — по един джоб жълтици. Копието му с черната дръжка, опряно в един ъгъл в спалнята на Тилин до неизпънатия му лък от Две реки, щеше да почака за накрая. Да изнесе и тях сигурно щеше да е толкова трудно, колкото да изнесе и себе си. Лък впрочем винаги можеше да си направи и сам, но за нищо на света нямаше да се лиши от ашандарей.
„Твърде висока цена платих за това проклето нещо, за да го оставям“ — помисли Мат и несъзнателно опипа белега, скрит под шалчето на шията му. Един от първите му белези, между толкова много. Светлина, колко хубаво щеше да е, ако можеше да си въобрази, че го чака нещо по-добро от още белези и битки, на които никак не държеше. И жена, която не иска и дори не познава. Трябваше да има и по-добри неща в този живот. Но най-напред — да се измъкнем от проклетия Ебу Дар със здрава кожа. Това — най-напред и над всичко останало.