Забуленото лице рязко се извърна към него. Всъщност хубаво личице. Можеше да мине и за красиво, стига да престанеше да изглежда така, сякаш се кани да отхапе дърво. Мат вече не мислеше, че прилича на момче — извивките на тялото й изпъкваха под стегнатите широки коланчета, които носеше неизменно — но все пак фигурката й си беше почти момчешка. Рядко му се случваше да види жена по-млада от баба си и да не си помисли поне разсеяно какво ли ще е да потанцува с нея, или да я целуне, да кажем, дори и тези надути сеанчанки от Кръвта, но с Тюон такова нещо изобщо не можеше да му хрумне. Една жена трябва да има нещо, за което да се хванеш, иначе какъв е смисълът?
— Не разбирам за какво й е дотрябвало на Тилин такова нещо — каза тя хладно и върна копието с черната дръжка при лъка. — Така че трябва да е твое. Какво е то? Откъде го имаш? — Тази хладна настойчивост да й се докладва го ядоса и Мат стисна челюсти. Проклетата жена все едно че заповядваше на някой слуга. Светлина, доколкото му беше известно, тя и името му не знаеше още! Тилин твърдеше, че никога не е питала за него, нито е споменавала за него след предложението да го купи.
— „Това нещо“ се казва копие, милейди — отвърна Мат и едва се сдържа да не се облегне на рамката на вратата и да пъхне палци под колана си. От сеанчанската Кръв беше все пак. — Купих си го.
— Ще ти дам десеторната цена, която си платил — каза тя. — Назови я.
Той едва не се разсмя. Честна дума, много му се прииска, и не от радост. Никакво там „какво бихте казали да ми го продадете“, просто „купувам го и плащам“.
— Цената не е в злато, милейди. — Ръката му неволно посегна към черното шалче да се увери, че то все още скрива белега около врата му. — Само глупак би поискал да го плати еднократно, камо ли десеторно.
Тя го изгледа мълчаливо, с неясно изражение, колкото и да беше прозрачен воалът. След което Мат все едно изчезна. Тя се плъзна покрай него, все едно го нямаше, и излезе от покоите на кралицата.
Но това не беше единственият случай, когато се натъкваше на нея сама. Разбира се, не винаги я придружаваха Анат или Селусия, или телохранители, но на Мат взе да му се струва, че твърде често му се случва да се върне уж за нещо, да се обърне и да я види сама, загледана в него, или тъкмо да излезе от някоя стая и да я завари отвън до вратата. Неведнъж, на излизане от палата, се озърташе през рамо и я виждаше да наднича забулена от някой прозорец и да се обръща, щом разбере, че я е видял. Вярно, надничането само по себе си не означаваше нищо. Поглеждаше го замислено, след което изчезваше, все едно че е престанал да съществува. За нея той беше като стойка за лампа в коридора, като камък в настилката на Мол Хара. Това обаче започна да го изнервя. В края на краищата тази жена беше предложила да го купи! А това само по себе си можеше да изнерви човек.
Но дори Тюон не беше в състояние да преобърне надигащото се в душата му чувство, че нещата най-после започват да се оправят. Голамът не се появи повече и Мат започна да си въобразява, че може би се е отказал и е тръгнал на по-лека „жътва“. За всеки случай избягваше да се задържа по тъмни и усамотени места, където онази гадина можеше да се опита отново да го нападне. Медальонът му дотук бе свършил добра работа, но друго нещо си беше тълпата. В едно от последните си гостувания при Алудра тя за малко щеше да изтърве нещо — Мат беше сигурен в това, — но се съвзе и побърза да го избута от фургона. Нищо не може да скрие една жена от теб, ако я нацелуваш достатъчно. Стоеше настрана от „Скитащата жена“, за да не усилва подозренията на Тилин, но Нерим и Лопин крадешком изнасяха малко по малко истинските му дрехи и ги трупаха в мазето на хана. Малко по малко съдържанието на сандъка с железния обков под леглото на Тилин също пътуваше през Мол Хара към тайната дупка под кухнята на странноприемницата.
Тази дупка под пода на кухнята обаче започна да го безпокои. Иначе беше достатъчно голяма, за да побере целия сандък. Човек щеше да си изпотроши длетата, за да се добере до нея. Тогава той живееше на горния етаж в хана. Но сега просто изсипваха златото в дупката, след като Сетале разчисти кухнята. Ами ако някой започнеше да се чуди защо тя пъди всички навън след като дойдеха Нерим и Лопин? Всеки можеше да повдигне онази плоча, стига да знаеше къде да търси. Трябваше да се погрижи сам. По-късно, много по-късно щеше да се чуди защо проклетите зарове не го предупредиха.