Глава 19
Три жени
Вятърът задуха от север още преди слънцето да се е издигнало, което според местните винаги означаваше дъжд. Самото небе заплашваше да се изсипе, натежало от облаци, когато Мат прекоси Мол Хара. Мъжете и жените в гостилницата на „Скитащата жена“ бяха други, този път не се виждаха сул-дам с техните дамане, но заведението пак беше пълно със сеанчанци и дим от лули, въпреки че музикантите още не се бяха появили. Повечето хора в гостилницата закусваха, някои поглеждаха нерешително паниците, сякаш се чудеха какво ги карат да ядат — той самият изпитваше същото към странната бяла каша, която ебударците толкова обичаха на закуска — но не всички наблягаха на яденето. Трима мъже и една жена с везани дълги халати играеха на карти и пушеха на една от масите, й четиримата — с бръснати глави като на дребни благородници. Жълтиците на масата привлякоха за миг вниманието на Мат: мизата им беше висока. Най-големите купчини златни монети лежаха пред един дребен чернокос мъж, мургав като Анат, който алчно се хилеше на противниците си иззад лулата си със сребърен мундщук. Мат обаче си имаше достатъчно злато, а и късметът му с картите далеч не беше толкова добър, колкото при заровете.
Госпожа Анан обаче беше излязла по някаква работа още по тъмно, така каза дъщеря й Мара, и беше оставила Мара да шета в гостилницата. Приятно закръглена млада женичка с хубави големи очи със същия лешников цвят като на майка си, Мара носеше полите си вдигнати високо на лявото бедро — нещо, което Анан нямаше да позволи, ако беше тук. Мара никак не се зарадва като го видя, намръщи се още щом се приближи до нея. Когато беше отседнал тук, заради него бяха умрели двама души. Крадци, които се бяха опитали да му пръснат черепа, естествено, но такива работи не се допускаха в „Скитащата жена“. Когато той се изнесе, тя му даде ясно да разбере колко се радва, че ще му види гърба.
Мара и сега хич не я интересуваше какво иска, а и той не можеше да й обясни. Искрено се надяваше, че само госпожа Анан знае какво се крие в кухнята, и не смяташе да го изблее насред пълната гостилница. Затова съчини набързо някакво обяснение колко му липсвали блюдата на тукашната готвачка и след като изгледа вдигнатата й натрапчиво пола, намекна на Мара, че още повече му липсвала възможността да я вижда. Не разбираше защо показът на малко повече фуста се смята за толкова скандален, след като всяка ебударка, излязла по улиците, показваше половината си гърди. Но щом Мара се правеше на безпътна, можеше да я придума с малко ухажвания. Усмихна й се с най-съблазнителната си усмивка.
Мара обаче го изслуша с половин ухо и хвана минаващата покрай тях слугиня, една писанка с влажни очи, която му беше добре позната.
— Чашата на въздушен капитан Юлан е почти празна, Кайра — скара й се Мара. — А ти трябва да я държиш пълна! Момиченце, като не можеш да си вършиш работата, знаеш ли колко чакат за нея отвън? — Кайра, която беше е няколко години по-голяма от Мара, й отвърна с насмешливо приклякане. И се намръщи на Мат. Докато Кайра се изправи, Мара се обърна и награби едно момче, което стъпваше предпазливо с отрупан с мръсни чинии поднос. — Престани да се мотаеш, Рос! — сопна му се тя. — Работа те чака. Свърши я, че ще те пратя в конюшните и никак няма да ти хареса там, казвам ти!
Рос — той беше най-малкият брат на Мара — я изгледа сърдито и измърмори:
— Кога най-после ще дойде пролетта, че да ида пак да работя на лодките! Място не можеш да си намериш, откакто се омъжи Фриел, щото тя е по-малка от теб, а теб още не са те поискали.
Тя замахна да го зашлеви през устата, но момчето лесно избегна шамара, макар че купчината паници и чинии се разклати и за малко щеше да падне.
— Що не си окачиш фустите на рибарския кей? — викна Рос и побягна.
Мара най-после реши да му обърне внимание и Мат въздъхна. За него окачването на фусти беше ново, но можеше да предположи какво означава по изражението й. Още малко и от ушите й щеше да зафучи пара.
— Ако искаш да ядеш, ела по-късно. Можеш и да почакаш, ако предпочиташ. Но не знам колко.
Усмихна му се злобно. Никой на негово място нямаше да предпочете да чака точно в тази гостилница. Всички столове и пейки бяха заети от сеанчанци и още сеанчанци стояха прави — толкова много, че слугините в бели престилки трябваше да се провират внимателно покрай тях, вдигнали над главите си подносите с храна и пиене. Кайра вече пълнеше чашата на тъмнокожия дребосък и му хвърляше знойните си усмивки, с които беше дарявала преди време Мат. Той така и не разбра защо го изгледа така кисело, но беше имал толкова жени в живота си, че в момента не можеше да ги понася. Впрочем, какво ли означаваше „въздушен капитан“? Трябваше да го разбере. По-късно.