Джолайн свали наметалото и се обърна да го окачи на една от куките, а госпожа Анан се окашля раздразнено.
— Все още не е безопасно, Джолайн — каза тя с тон, все едно че говореше не на Айез Седай, а на някоя от дъщерите си. — Докато не те скрием на сигурно…
Откъм гостилницата изведнъж се надигна врява — чу се възмутеният глас на Енид, че никой не може да влиза, и друг, висок почти колкото нейния, сеанчански, който настояваше да се дръпнела от пътя му.
Забравил за болките в крака, Мат се раздвижи по-бързо от всякога, награби Джолайн през кръста и тупна по задник на пейката до вратата за конюшнята с айезседайката в скута си. Придърпа я към себе си и се престори, че я целува. Беше сигурно най-глупавият начин да й скрие лицето, но не му хрумна нищо по-добро освен да й покрие главата с наметалото. Тя ахна възмутено, но щом най-после чу сеанчанския глас, очите й се разшириха от страх и без да му мисли повече, ръцете й го прегърнаха през врата като змии, а той се замоли на късмета си да не го оставя и погледна към отварящата се врата.
Енид отстъпваше заднишком с възмутени крясъци и налагаше с черпака един со’джин с провиснало на гърба влажно наметало, който я буташе пред себе си. Едър и навъсен, с къса плитка, която не стигаше и до раменете му, мъжът отбиваше със свободната си ръка повечето удари, а малкото, които не успяваше да отбие, изобщо не го притесняваха. Беше първият брадат со’джин, когото Мат бе виждал, и брадата му придаваше малко шантав вид, оставена по дясната страна на брадичката му, нагоре по лявата и спираше точно до средата на ухото му. След него пристъпваше висока синеока жена с бледо лице, отметнала синята си, отрупана с везмо пелерина, закопчана под шията й с голяма сребърна игла с форма на меч, а под пелерината — светлосиня рокля на широки плохи. Късата й черна коса беше подрязана на паница, гладко избръсната отдолу чак над ушите. Все пак беше по-добре от някоя сул-дам с дамане. Малко по-добре. Като разбра, че битката е загубена, Енид се дръпна от пътя на мъжа, но стискаше здраво черпака и гледаше свирепо, готова да му скочи отново, стига госпожа Анан й даде команда.
— Един отвънка ми каза, че видял ханджийката да влиза през задната врата — каза со’джин и се обърна към Сетале, но държеше под око и Енид от другата си страна. — Ако ти си Сетале Анан, да знаеш, че това е капитанът на Зелената лейди Егеанин Тамарат и тя има заповед за стаи, лично подписана от Върховната лейди Сурот Сабел Мелдарат. — Тонът му се промени, стана не толкова глашатайски, а повече като на човек, който просто иска квартира. — Но да са най-хубавите, с добро легло, с изглед към площада и с камина. И камината да не пуши.
Щом чу гласа му, Мат се сепна, а Джолайн в ръцете му сигурно помисли, че са дошли за нея, защото простена от страх, долепила уста до неговата. Очите й се бяха насълзили и тя се разтреперя в ръцете му. Капитан Егеанин Тамарат се озърна към пейката, чула стона на Джолайн, и извърна глава с отвратена гримаса, за да не ги гледа. Мат обаче го заинтригува повече мъжът. Как бе станал един иллианец со’джин, в името на Светлината? При това му се стори някак познат. Сигурно едно от хилядите лица на отдавнашни мъртъвци, които все си спомняше неволно.
— Аз съм Сетале Анан и най-добрите ми стаи са заети от Въздушен капитан лорд Абалдар Юлан — кротко отвърна госпожа Анан, непритеснена нито от со’джин, нито от благородничката от Кръвта, и скръсти ръце под гърдите си. — А по-лошите — от генерал Фурик Карийд, Смъртен страж. Не ви знам по-горе ли сте от тях, или по-долу, тъй че се разберете помежду си кой да остане и кой да си ходи. Аз гост сеанчанец от хана си не гоня. Стига да си плаща наема.
Мат се скова. Очакваше да настъпи буря — за тия приказки Сурот можеше най-малко да я осъди на бой с камшици! — но Егеанин се усмихна.
— Удоволствие е да се пазариш с човек със здрави нерви — каза тя. — Мисля, че ще се разберем с вас, госпожо Анан. Стига да не прекалите с нервите. Капитанът заповядва, а екипажът изпълнява, но никого не карам да пълзи по палубата ми.
Мат се намръщи. Палубата? Корабна палуба? Но защо тази дума размърда нещо в главата му? Тези стари спомени понякога бяха истинска досада.
Госпожа Анан кимна, без да откъсва тъмните си очи от сините очи на сеанчанката.
— Ваша воля, милейди. Стига да не забравяте, че „Скитащата жена“ е моят кораб. — Добре че сеанчанката се оказа с чувство за хумор. Засмя се.
— Хайде тогава, ти ще си капитанът на твоя кораб — изкикоти се Егеанин. — Аз пък ще съм капитанът на Златото. — Това пък какво беше? Иди ги разбери. Егеанин въздъхна и поклати глава. — Светлината е свидетел, рангът ми не е по-висок от този на другите ви гости, но Сурот иска да съм й подръка, така че някои ще поразместим, други ще напуснат, ако не искат да се стеснят. — После отведнъж се намръщи, погледна с едно око гушналата се на пейката двойка и отвратена сви устни. — Вярвам, че това не го допускате навсякъде, госпожо Анан?