При толкова началници горе Мат реши, че е права. Но все пак остана доволен, че няма той да поема риска. Клекна пред Джолайн и изпъшка от болката, която го опари в крака.
— Хайде, успокой се. Ще ти помогна. — Представа нямаше как, но все пак й го дължеше. — Радвай се поне, че си извадила късмет, да им се криеш толкова време. Теслин не можа.
Джолайн си прибра кърпата и го изгледа ядосано.
— Късмет ли? — Ако не беше Айез Седай, Мат щеше да се закълне, че му се муси с тази издадена долна устна. — Можех да избягам! Бъркотията първия ден е била пълна, както разбрах. Но бях в несвяст. Фен и Блерик едва са успели да ме изнесат от палата преди да нахлуят сеанчанците, а двама мъже, понесли припаднала жена, са доста подозрителна гледка, затова не посмели да ме занесат до портата. После станало късно, сложили стражата си. Радвам се, че хванаха Теслин! Пада й се! Тя ми е дала нещо, сигурна съм! Затова Фен и Блерик не можаха да ме свестят, заради нея спах в конюшни и се крих по тъмни дворове, та да не ме хванат тези чудовища. Пада й се!
Мат примига. Не беше чувал някога толкова жлъч и отрова в нечий глас, дори и в онези древни спомени в главата си. Ръката на госпожа Анан трепна и тя изгледа намръщено Джолайн.
— Все едно, ще ти помогна, колкото мога — бързо й обеща Мат. Изправи се и застана между двете. Айез Седай или не, не можеше да остави госпожа Анан да напляска Джолайн, още повече че ако тя използваше Силата, някоя дамане горе щеше да усети. Спор нямаше: Създателят бе създал жените, за да не си въобразят мъжете, че животът е прекалено лесен. Но как, в името на Светлината, щеше да измъкне една Айез Седай от Ебу Дар? — Нали съм ти длъжник.
Челото на Джолайн се набръчка леко.
— Длъжник ли?
— Бележката, с която ме помоли да предупредя Нинив и Елейн бавно отвърна Мат, облиза устни и добави: — Онази, дето ми я остави на възглавницата.
Тя махна пренебрежително с ръка, но очите й, приковани в лицето му, не мигнаха.
— Всички дългове между нас ще са оправени в деня, в който ме изведете от стените на този град, господин Каутон — заяви тя с царствен тон, като кралица от трона си.
Мат преглътна. Бележката кой знае как беше пъхната в джоба на палтото му, а не оставена на възглавницата. Което значеше, че е сгрешил за това кому е длъжник.
Сбогува се, без да изобличи Джолайн в лъжа — лъжа, дори с това, че премълча заблудата му — и си тръгна, без да го каже и на госпожа Анан. Проблемът си беше негов. Само че му прилоша. Съжали, че изобщо го е разбрал.
Когато се върна в Тарасинския палат, влезе направо в покоите на Тилин и просна наметалото си на един стол да съхне. В стъклата на прозорците биеха едри капки дъжд. Сложи шапката си на резбования позлатен гардероб, изтри лицето и ръцете си с кърпа и помисли дали да не смени палтото. Дъждът се беше просмукал на няколко места през наметалото и палтото му беше мокро. Мокро. Светлина!
Изръмжа ядосано, подсуши се с шарената кърпа и я хвърли на леглото. Бавеше се. Надяваше се дори — малко — Тилин да влезе и да си забие ножа в пилона на леглото, за да има повод да се откаже от това, което трябваше да направи. Което беше длъжен да направи. Джолайн не му бе оставила никакъв избор.
Палатът беше устроен просто, стига човек да го знаеше как точно. Слугите обитаваха най-долния етаж, където бяха кухните, а някои спяха и в мазетата. На втория етаж бяха просторните зали за аудиенции и приеми и претъпканите с чиновници канцеларии, а на третия се намираха жилищата за по-маловажните гости, заети сега от сеанчанците от Кръвта. На най-високия етаж бяха покоите на Тилин, както и на особено важни гости като Сурот, Тюон и още няколко. Но дори и палатите си имаха нещо като тавани.
Мат се спря в подножието на стълбището, скрито зад един небиещ на очи завой, пое си дълбоко дъх и бавно се заизкачва. Огромното помещение без прозорци горе, с нисък таван и груби дъски на пода беше разчистено от всичко, което се бе пазило тук преди идването на сеанчанците, и сега пространството беше запълнено с гъст лабиринт от малки дървени килийки, всяка със затворена врата. Тесните коридорчета помежду им се осветяваха от най-прости лампи на железни стойки. Дъждът барабанеше по керемидите на покрива точно над главата му. Той спря на най-горното стъпало, вдиша още веднъж и се увери, че не се чуват ничии стъпки. Някаква жена хлипаше в една от стаичките, но нямаше да се появи някоя сул-дам и да го попита какво търси тук. Сигурно щяха да разберат, че е идвал, но не и преди той да разбере каквото му трябваше, стига да побързаше.