Дъждът най-после беше спрял и в даманарника беше тихо. Днес поне дамане щяха да се поупражняват малко — повечето от тях посърваха, ако се задържат дълго в килийните, а този набързо пригоден даманарник беше определено тесен и претъпкан — но за съжаление днес не й възложиха да разхожда. На Рена никога не й го възлагаха, въпреки че преди време я смятаха за най-добрата дресьорка на Сурот и много я ценяха. Грубичка понякога, но опитна. Преди време казваха, че скоро ще я направят дер’сул-дам, въпреки младостта й. Но нещата се промениха. Винаги имаше повече сул-дам от дамане, но след Фалме се забрави, че Рена е била съвършена, както и Сета, която Сурот взе на служба при себе си след Фалме. Бетамин с удоволствие разменяше на чашка вино клюки за Кръвта и за служещите при тях, но не смееше да сподели мнението си, станеше ли дума за Рена или Сета. Макар че често мислеше за тях и си имаше мнение.
— Ти започни от другата страна, Рена — нареди тя. — Е? Нали не искаш пак да се докладва на Есонде, че си мързелива?
Преди Фалме по-дребната от нея жена удивляваше всички с непоклатимата си самоувереност, но сега пребледня, усмихна се плахо и раболепно на Бетамин и забърза по тесните проходи из лабиринта от дървени килийки, опипвайки в движение косата си, уплашена да не би да е разчорлена. Всички освен най-близките дружки на Рена издевателстваха повече или по-малко над нея, връщаха си го заради предишната й прекомерна гордост. Да не го правиш означаваше да се набиеш на очи — нещо, което Бетамин предпочиташе да избягва, освен в грижливо избрани моменти. Личните си тайни таеше най-дълбоко в себе си и си мълчеше за тайни, за които никой не можеше да допусне, че знае, и искаше да втълпи в главите на всички, че Бетамин Зеами е образецът на съвършената сул-дам. Абсолютното съвършенство: към това се стремеше тя — както в себе си, така и в поверените й дамане.
Започна прегледа много делово и енергично. Проверяваше дали дамане държат себе си и килийките си чисти и спретнати и си бележеше със ситния си изряден почерк на горната страничка, прикачена на писалищната дъска, ако някоя е допуснала немарливост. Не се помайваше, освен колкото да даде някое бонбонче на особено усърдните в дресировката дамане. Повечето от тези, които бе дресирала, я срещаха с лъчисти усмивки, докато коленичеха. Било от империята или от тази страна на океана, всички бяха разбрали, че е строга, но справедлива. Други не се усмихваха. Повечето дамане от Ата-ан Миере я гледаха сърдито, с мрачен гняв, който вярваха, че скриват.
Тя не отбелязваше гнева им за наказание като някои. Все още си въобразяваха, че оказват съпротива, но кощунствените искания да им върнат безвкусните накити бяха секнали и сега всички коленичеха и отговаряха правилно. При най-трудните случаи едно ново име се оказваше полезен инструмент, водеше до прекършване на нещо отдавна приключило и те отвръщаха, макар и с неохота, на новите си имена. С времето неохотата заглъхваше, а с нея и сръднята, и вече трудно си спомняха, че някога са имали други имена. Този модел беше познат и неизменен като изгрева на слънцето. Някои приемаха веднага ориста си, други изпадаха в потрес, щом разберяха какво са. Все се намираше шепа, които отстъпваха с упорство в течение на месеци, докато при други беше достатъчен само ден, пълен с възмутени писъци, че е станала ужасна грешка, че в никой случай не е възможно да са се провалили на изпитанията, но на другия ден го приемаха и с това идваше кротостта и послушанието. От тази страна на океана нещата стояха по-различно, но тук или в империята крайният резултат си оставаше същият.
За две дамане Бетамин си вписа бележки, които нямаха нищо общо с чистотата. Зуши, дамане от Ата-ан Миере, по-висока дори от нея, заслужаваше веднага боя с пръчки. Дрехата й беше омачкана, косата несресана, леглото — неоправено. Но лицето й се бе подуло от плач и още докато коленичеше, тя отново се затресе от хлипове и по бузите й затекоха сълзи. Сивата рокля, която толкова грижливо бе скроена по мерките й, вече висеше хлабаво по тялото й, а тя поначало си беше слабичка. Бетамин лично й бе дала името Зуши и изпитваше към нея особена загриженост. Тя свали капачето на писалката със стоманеното перо, топна го в мастилото и написа предложение Зуши да бъде преместена от палата някъде, където да живее в двоен даманарник с дамане от империята, за предпочитане с опит в сърдечното приятелство с новоокаишени дамане. Рано или късно това слагаше край на сълзите.
Но никак не беше сигурна, че Сурот ще го позволи. Сурот, разбира се, бе заявила, че тези дамане са на императрицата — всеки, който си позволеше да притежава и една десета от този брой, веднага щяха да го заподозрат, че крои бунт, и можеха дори да го обвинят веднага — но се държеше все едно, че са й лична собственост. Ако Сурот не позволеше, трябваше да се измисли друго средство. Бетамин нямаше да допусне да загубят една дамане поради отпадналост. Нямаше да позволи да се загуби една дамане по никаква причина! Втората, която заслужи специална забележка, беше Теси и тя очакваше, че в този случай няма да срещне възражения.