Иллианската дамане коленичи изрядно, със смирено сгънати на кръста ръце, още щом Бетамин отвори вратата. Леглото й си беше оправено, резервните й рокли — окачени спретнато на стената, четката и гребенчето й — грижливо поставени на умивалника, точно където трябва, подът също беше пометен. Бетамин не очакваше друго. Теси още отначало си беше спретната. И приятно се окръгляше, след като се научи да си облизва чинийката. На хранителния режим на дамане се държеше много стриктно. Болнава дамане си беше жива загуба. Макар че едва ли щяха да навържат панделки на Теси и да я показват на конкурсите за най-красива дамане. Лицето й винаги изглеждаше гневно, дори когато си почиваше. Но днес на него бе изписана усмивчица, за която Бетамин беше сигурна, че я имаше още преди да влезе. От Теси все още не се очакваше да се усмихва.
— Как се чувства днес мъничката ми Теси? — попита тя.
— Теси се чувства много добре — отвърна дамане. Досега винаги й се налагаше да се пребори със себе си, за да отговори правилно. Едва вчера бе получила поредния бой с пръчка заради отказа да го направи.
Бетамин потупа замислено с пръст брадичката си, загледана в коленичилата дамане. Изпитваше подозрения към всяка дамане, наричала някога себе си Айез Седай. Историята я възхищаваше и беше чела преводи от хилядите езици, съществували преди Единението. Древните владетели я опияняваха със своето жестоко и капризно владетелство, възхищаваше се от начина, по който бяха идвали на власт, бяха съкрушавали съседите си и бяха сваляли от власт други владетели. Много от тях бяха свършили живота си, убити от собствените си наследници. Много добре знаеше какви са Айез Седай.
— Теси е добра дамане — топло промълви тя и извади едно бонбонче от хартиената фунийка в кесията на колана си. Теси се наведе да го лапне и да целуне ръката й за благодарност, но усмивчицата за малко изчезна, макар че се върна веднага, щом лапна бонбончето. Тъй. Това ли било? Преструвките, че една дамане приема съдбата си, за да се приспи сул-дам, не бяха новост, но предвид миналото на Теси това най-вероятно значеше и че се гласи да избяга.
След като излезе в тясното коридорче, Бетамин написа строга забележка дресировката на Теси да се удвои, както и наказанията, а наградите да се разредят така, че никога да не е сигурна, че ще получи нещо повече от потупване по главата дори при съвършено поведение. Методът беше суров и тя обикновено го избягваше, но кой знае защо, се оказваше, че превръща много бързо и най-непокорната марат’дамане в кротичка и хрисима дамане. Не обичаше да прекършва духа на дамане, но при Теси се налагаше, за да приеме ай’дам и да забрави за миналото си. В края на краищата беше за нейно добро. Накрая неизбежно щеше да се чувства щастлива.
Приключи преди Рена и я изчака на стълбището.
— Занеси я на Есонде с твоята — нареди тя на другата сул-дам и тикна дъсчицата за писане в ръцете й още преди тя да е слязла от последното стъпало. Не беше изненада, че Рена прие това покорно, както бе приела и предишната й заповед, и побърза да я изпълни, поглеждайки втората дъсчица в ръцете си със страх да не би да съдържа доклад срещу нея. Много се беше променила след Фалме.
Бетамин си взе наметалото и излезе от палата с намерение да се върне в хана, където по принуда делеше едно легло с още две сул-дам, но само колкото да си вземе пари от ковчежето. Проверката беше единственото й задължение и оставащите часове от деня си бяха нейни. Днес поне вместо да си търси нови задачи щеше да ги прекара в купуване на вещи за спомен. Например някой от онези ножове, които тукашните жени носеха на шиите си, но без скъпоценните камъни, по които си падаха. И комплект за лакиране, разбира се, тукашните бяха доста добри и външният им вид беше толкова… чуждоземен. Пазаруването щеше да я утеши. Имаше нужда от утеха.
Каменната настилка на Мол Хара блестеше влажна от сутрешния дъжд и във въздуха се носеше приятен мирис на сол, който й напомни за селото на морето Л’Хайе, където бе родена, макар че смразяващият студ я накара да се загърне плътно в наметалото си. Там, в Абунаи, никога нямаше студ и тя така и не привикна към него въпреки всичките си далечни пътувания. Но мислите за дома не я утешиха. Докато си проправяше път през претъпканите улици, Рена и Сета до такава степен бяха запълнили главата й, че на няколко пъти се блъсна в хора, а веднъж за малко щеше да я сгази един фургон. Викът от капрата я сепна и тя успя навреме да отскочи, а фургонът изтрополи съвсем близо до нея и жената, която го караше, изплющя с камшика, без дори да я погледне. Тези чужденци представа нямаха каква почит дължат на една сул-дам.