„Златните райски лебеди“ беше доста надуто име за малкото ханче, смачкано между една конюшня и дюкян за лакове и бои. Дюкянът за лакове и бои беше пълен с офицери, прескочили през отпуската да изкупят цялата му стока, конюшнята беше пълна с изкупени на лотарията и още нераздадени коне, а ханчето беше пълно със сул-дам. Всъщност направо претъпкано с тях, щом паднеше нощта. Бетамин беше щастлива, че трябваше да спи само с още две. На ханджийката й бяха заповядали да настани колкото може и ги тикаше по четири-пет в стая, щом преценеше, че ще се поберат. Все пак постелите бяха поддържани и храната беше добра, макар и странна. И пред възможността да нощува в някой плевник можеше само да се радва, колкото и да беше тясно.
По това време кръглите маси в гостилницата бяха празни. Някои от настанените тук сул-дам бяха по задачи, но повечето предпочитаха да се поразходят навън, за да избегнат ханджийката. Скръстила ръце, Дарнела Шоран гледаше няколкото слугинчета, които метяха усърдно зелените плочки на пода. Мършавата жена с оредяла къса коса и дълга челюст, която й придаваше войнствен вид, можеше да мине за дер’сул-дам въпреки глупавия нож, който носеше на шията си, с отрупана с лъскави фалшиви червени и жълти камъни дръжка. Слугините тук уж бяха свободни, но подскачаха като имущество, щом ханджийката им заговореше.
Самата Бетамин леко подскочи, когато жената я подбра.
— Запозната ли сте с моите правила за мъжете, госпожо Зеами? — рязко я попита тя. Толкова време мина, а бавният говор на тукашните хора все още й се струваше странен. — Чувала съм за чуждоземските ви нрави и ако се придържате към тях — ваша работа, но не и под моя покрив. Щом искате да се срещате с мъже, ще го правите другаде!
— Уверявам ви, не се срещам с мъже нито тук, нито никъде, госпожо Шоран.
Ханджийката я изгледа намръщено.
— Тъй ли? Че той дойде тук да пита за вас по име. Хубавичък един, с руса коса. Не беше момче, но не беше и много стар. От вашите беше. Така провлича думите, че едва може да го разбере човек.
С много милозлив тон Бетамин се постара да обясни на ханджийката, че изобщо не познава човек, отговарящ на описанието й, и че при многото си задължения няма време за никакви мъже. И едното, и другото беше вярно, въпреки че щеше да излъже, ако се наложеше. „Райските лебеди“ не беше секвестиран от командването, а три в едно легло беше много за предпочитане пред плевника. Поиска да се осведоми дали милата стопанка няма да се зарадва на някое подаръче, като излезе да пазарува, но жената се обиди, когато й предложи нов нож с още по-ярки камъни. Нямаше предвид нещо скъпо, в никакъв случай подкуп, само едно подаръче, но госпожа Шоран, изглежда, го прие така, запъхтя и се навъси възмутено. Така или иначе, не беше сигурна, че й е променила мнението. Изглежда, госпожа Шаран беше убедена, че те прекарват цялото си време в разюздан разврат. Още се мръщеше, когато Бетамин се заизкачва по стълбата без перила отстрани на гостилницата, преструвайки се, че не мисли за нищо друго освен за пазаруването.
Но личността на мъжа, който я беше търсил, я заинтригува. Описанието му определено не й говореше нищо. Най-вероятно я беше издирил с питане. Но ако беше така, ако бе успял да я издири дотук, значи се беше държала недостатъчно дискретно. Опасно недискретно. Дано се върнеше все пак. Трябваше да разбере кой е и защо я търси. На всяка цена!
Отвори вратата на стаята си и замръзна. Колкото и невъзможно да беше, желязното й ковчеже се въргаляше на леглото, обърнато и с отворен капак. Ключалката беше много добра, а единственият ключ за нея се намираше на дъното на кесията й. Крадецът все още беше тук и странно, ровеше в личния й дневник! Как, в името на Светлината, бе успял да се промъкне покрай зоркия поглед на госпожа Шоран?
Слисването й трая само за миг. Тя измъкна ножа от канията на колана си и отвори уста да изпищи за помощ.
Но изражението на непознатия гост изобщо не се промени и той нито се опита да избяга, нито да я нападне. Само извади нещо от кесията си и го вдигна пред очите й и дъхът натежа като олово в гърлото й. С трепереща ръка тя прибра ножа в канията и вдигна ръце да му покаже, че няма оръжие. Мъжът държеше между пръстите си поръбена със злато костена плочка с всечена в нея рисунка на гарван и кула. Изведнъж го видя вече ясно — русокос мъж, на средна възраст. Сигурно беше хубав, както бе казала госпожа Шоран, но само една луда можеше да погледне по такъв начин на един Търсач на истината. Слава на Светлината, че не си беше записала нищо опасно в дневника. Но той сигурно знаеше. Беше я потърсил по име. Светлина, сигурно знаеше!