— Пълно дебелоглавие! — ръмжеше Бейл и ръчкаше с машата дългите цепеници в камината. — Късмета да ме сръчка дано, „Морски ястреб“ можеше да плува по откъм вятъра и по-бързо от всеки сеанчански кораб. А и шквалове имаше напред и… — Тя го слушаше само колкото да разбере, че е престанал да ръмжи за стаята и че е подхванал същата стара тема. Облицованата с потъмняло дърво стая далеч не беше най-добрата в „Скитащата жена“, но задоволяваше почти всичките му потребности, освен гледката. Двата прозореца гледаха към конюшнята. Един капитан на Зеленото беше равен по ранг на генерал-прапоршчик, но в това място повечето от тези, които надвишаваше по ранг, бяха секретари на по-старши офицери на Всепобедната армия. А в армията, както и в морето, да си от Кръвта не носеше почти никакви облаги, освен ако не си от Висшата кръв.
Морскосиният лак по ноктите на кутретата й искреше. Винаги се беше надявала, че ще се издигне, някой ден сигурно и до капитан на Златото, че ще командва флотилии като майка си. Като момиче дори си беше мечтала, че един ден ще я провъзгласят за Морската ръка на самата императрица, ще застане от лявата страна на Кристалния трон, лична со’джин на императрицата, дано да е жива вечно, и ще има правото да говори пряко с нея. На младини жените често ги спохождаха глупави мечти. И трябваше да си признае, че след като я избраха за похода на Предтечите, беше обмисляла възможността да получи ново име. Не че се надяваше чак за толкова — щеше да е неразумно самонадценяване, — но всички знаеха, че възвръщането на ограбените земи ще прибави нови хора към кастата на Кръвта. Сега беше станала капитан на Зеленото, десет години преди разумния срок, в който да може да се надява на такова повишение, и стоеше на склона на стръмна планина, издигаща се в облаците към величавия връх на императрицата, дано да живее вечно.
Но се съмняваше, че ще й възложат командването на голям боен кораб, да не говорим за цяла ескадра. Сурот твърдеше, че приема обясненията й, но ако е така, защо я оставиха да бездейства в Канторин? Защо, когато заповедта най-после пристигна, трябваше да й докладват тук, а не на кораб? Разбира се, оставаха за командване още толкова много неща, дори за капитан на Зеленото. Сигурно това беше причината. Сигурно беше избрана за пост близо до Сурот, въпреки че в заповедта се казваше само, че трябва незабавно да отпътува за Ебу Дар с първото възможно средство и да чака по-нататъшни указания. Може би. Особите от Върховната кръв можеха да говорят с тези от Низшата и без посредничеството на Глас, но й се струваше, че Сурот я е забравила още щом я освободи, след като си получи повишението. Което означаваше също, че може да е събудила подозрения. Аргументи, които кръжаха в непрестанен кръг. Във всеки случай можеше да живее на морска вода, ако онзи Търсач бе огласил подозренията си. Сигурно се беше отказал от тях, иначе отдавна щеше да гние в някоя тъмница и да пищи от ужас, но пък ако той се намираше в града, сигурно я следеше и чакаше да направи някой грешен ход. Сега вече той не можеше да пролее и една капка от кръвта й, но Търсачите имаха добър опит в справянето с това малко затруднение. Но докато само я следеше, можеше да я гледа колкото си иска. Сега тя имаше здрава палуба под краката си и оттук нататък много щеше да внимава как стъпва. Да стигне чак до капитан на Златото сигурно беше невъзможно, но и като капитан на Зеленото да излезеш в пенсия — пак беше почетно.
— Е? — настоя Бейл. — Какво ще кажеш за това?
Широк, плещест и силен, точно от този тип мъже, който винаги й беше допадал, Бейл стоеше до леглото й по долна риза, опрял юмруци на бедрата си. Крайно неуместна поза за един со’джин пред неговата господарка. Тя въздъхна и отпусна ръце на корема си. Бейл така и отказваше да разбере как се очаква да се държи един со’джин. Приемаше всичко това като шега или игра, все едно че не беше наистина. Понякога дори й казваше, че иска да й стане Глас, колкото и да му обясняваше, че тя не е от Висшата кръв. Веднъж дори бе заповядала да го набият и след това той отказа да легне с нея, докато не му се извини. Да му се извини!
Умът й набързо подреди това, което бе чула с половин ухо от сърдитото му боботене. Да. Все същите аргументи след толкова време. Нищо ново. Пусна краката си през ръба на леглото, седна и зареди на пръстите си един по един железните си възражения. Толкова често го беше правила, че ги помнеше наизуст.
— Ако се бе опитал да избягаш, дамане на другия кораб щяха да ти скършат мачтите като сухи клонки. Спирането не беше случайно, Бейл, и ти го знаеш много добре. Първо поискаха да разберат дали си „Морският ястреб“. С това, че те вкарах във вятъра и заявих, че сме на път за Канторин с дар за императрицата, дано да живее вечно, аз само смекчих подозренията им. Всичко друго — всичко! — и щяха всички ни да оковат в трюма и да ни продадат веднага щом стигнем в Канторин. Стига да извадехме толкова късмет и да не се изправим пред брадвата на палача. И последното, ако си беше стоял кротко както ти казах, нямаше и теб да закарат на площадката за разпродажба. Много скъпо ми излезе! — Оказа се, че още няколко жени в Канторин имат същия вкус за мъже. Бяха наддавали за него до небесата.