Ранд вече замахваше за смъртоносния удар под гръдната кост, когато чу зад себе си тихи стъпки и изведнъж подигравката на Рочаид придоби нов смисъл. Той извъртя рязко Рочаид като щит пред себе си, усети удара и чу как някой изруга ядосано. Стиснал меча на Рочаид, Ранд го бутна да падне и измъкна острието от ножницата.
Рефар Кисман стоеше зяпнал и вкочанен от изненада. Мечът му, който трябваше да прониже Ранд, стърчеше забит в гърба на Рочаид. От устните на мурандиеца бликна кръв, петите му заудряха земята и той стисна с окървавени длани острието, сякаш искаше да го изтръгне от себе си. Невисок и твърде бледолик за тайренец, Кисман беше облечен простовато като Ранд, ако не се броеше коланът за меча. Скриеше ли го под наметалото, можеше да мине из цял Фармадинг, без да го забележат.
Объркването му трая само миг и Кисман изтръгна оръжието си, без повече да поглежда издъхващия в краката му Рочаид. Гледаше Ранд, а ръцете му нервно опипваха дългата дръжка на меча. Явно беше от онези горделивци, които смятаха за недостойно да усвоят майсторството с меча, след като могат да използват Силата за оръжие. Ранд не страдаше от такава самонадеяност. Рочаид изрита за последен път заледената пръст, укроти се и празните му очи се взряха в небето.
— Време е да умреш — прошепна Ранд, но щом пристъпи напред, някъде зад тайренеца се чу тракането на кречетало, последвано от второ. Уличната стража.
— Ще хванат и двама ни! — промълви отчаяно Кисман. — Намерят ли ни над трупа, ще ни обесят! Знаеш го!
Беше прав, поне отчасти. Ако стражите ги завареха тук, щяха да ги оковат и да ги хвърлят в килиите под Залата на съвета. Чуха се още кречетала, вече по отблизо. Стражите несъмнено бяха забелязали тримата мъже, промъкващи се един след друг в една и съща уличка. Сигурно бяха зърнали дори меча на Кисман. Ранд кимна неохотно.
Тайренецът заотстъпва боязливо и щом се увери, че Ранд няма да го нападне, бързо прибра оръжието, затича се в паника и наметалото се развя зад гърба му.
Ранд хвърли меча до трупа на Рочаид и побягна в обратна посока. Кречетала оттам все още не се чуваха. С малко късмет щеше да излезе отново на широките улици и да се слее с безликата тълпа. Не от бесилката се боеше. Само да свалеше ръкавиците и да покажеше драконите по ръцете си, щеше да е достатъчно, за да не посмеят да го окачат на бесилото. Но градските съветнички бяха заявили подкрепата си на странната прокламация на Елайда. Оковяха ли го, щеше да си остане в килията, докато от Бялата кула не дойдат да го приберат. Затова затича с всичка сила.
Щом отново се сля с уличната тълпа, Кисман въздъхна облекчено. Дори не се обърна към тримата стражи, които нахлуха в уличката, от която току-що се беше измъкнал. Загърнат плътно с наметалото да скрие прибрания в ножницата меч, той закрачи, без да бърза повече от околните, и дори по-бавно от мнозина. Съвсем незабележим за окото на бдителните стражи. Двама от тях го подминаха, нарамили дълъг прът, от който висеше чувал с напъхан в него уловен крадец. Само главата на нещастника се показваше от чувала и се въртеше диво с облещени очи. Кисман потръпна. Очите му да изгорят дано, за малко можеше той да се озове в чувала! Той!
Пълен глупак! Защо се остави да го уговори Рочаид? Трябваше да изчакат, докато пристигнат всички, докато се промъкнат незабелязано в града един по един. Но не, Рочаид искаше да си присвои цялата слава за убийството на ал-Тор. Страстното желание да докаже, че е по-добър от ал-Тор, беше погубило мурандиеца. Сега беше мъртъв, за малко с него щеше да загине и той, и тъкмо това го вбесяваше. Той самият жадуваше повече за власт, отколкото за слава. Да властва над Тийр от Камъка, да речем. Че и повече. Кисман искаше вечно да живее. Ами да. Тези неща бяха обещани. Полагаха му се. Гневът му отчасти се дължеше и на това, че всъщност не беше съвсем сигурен дали от тях се очаква да убият ал-Тор. Великият властелин знаеше, че той поне го иска — не можеше да мигне спокойно, докато този проклетник не умре и не го заровят! — и въпреки това…
— Убийте го — заповяда им М’Хаил преди да ги прати в Кайриен, но после остана по-недоволен от това, че ги разкриха, отколкото че се провалиха. Фармадинг щеше да им е последният шанс — каза им го ясно като лъснат месинг. Обаче Дашива взе, че изчезна. Кисман не знаеше избягал ли е, или М’Хаил го е убил, пък и не го интересуваше.