— Рочаид и Кисман ми направиха засада. Знаеха, че го преследвам. Кисман се измъкна. Ако знае за този хан, могат всички да се изсипят тук — с Дашива, Гедвин и Торвал. До два-три дни, а може и след час.
— Не съм сляпа — каза Нинив, все така втренчена в него. Гласът й не беше гневен. Какво, да не би да му възразяваше просто ей така, колкото да си поддържа формата? — Като искаш да бързаме, вземи, че помогни на Мин, недей да стоиш като пън! — Изгледа го още миг, поклати глава и излезе.
Аливия спря до вратата и го изгледа сърдито преди и тя да ги остави. В тази жена вече нямаше и капка примирение.
— Както си я подкарал, ще се убиеш — смъмри го тя. — А те чака още много работа, преди да те убият. Трябва да ни оставиш да ти помогнем.
Ранд замълча намръщено, докато вратата се затвори.
— Мин, нещо за нея привижда ли ти се?
— Непрекъснато. Но не за каквото питаш. Нищо не разбирам. — Набръчка носле над една от книгите и я остави. Едва ли щеше да се лиши и от едно томче от немалката си вече библиотека. Тази явно смяташе да си я носи под ръка и да я чете при всяка възможност. Прекарваше цели часове, заровила нос в тези книги. — Ранд — замислено промълви тя, — направил си всичко това, убил си го онзи и си се озовал срещу друг, а… Ранд, аз не изпитах нищо. Във връзката де. Нито страх, нито гняв. Нито тревога дори! Нищичко.
— Не бях ядосан. — Ранд поклати глава и взе да пъха отново дрехите си в кошницата. — Той просто трябваше да бъде убит, нищо повече. За какво да се боя?
— О — промълви тя. — Разбирам. — И пак се наведе над книгите си. Връзката бе станала много спокойна. Сякаш бе потънала в дълбок размисъл, но между спокойствието се промъкваше топла, тревожна нишчица.
— Мин, обещавам ти, няма да позволя да ти се случи нищо лошо. — Не знаеше дали ще спази обещанието си, но смяташе да се помъчи.
Тя го погледна усмихната, почти засмяна. Светлина небесна, толкова беше красива така!
— Знам, Ранд. И аз няма да позволя да ти се случи нищо лошо. — По връзката потече обич — като блясъка на обедно слънце. — Но Аливия е права. Ти наистина трябва да ни позволиш да ти помогнем някак. Ако ни опишеш тези хора добре, можем да поразпитаме. Не можеш целия град да претърсиш сам.
„Мъртъвци са те — промърмори Луз Терин. — Мъртвите трябва да си стоят кротко в гробовете, но никога не стоят.“
Ранд едва чу гласа в главата си. Изведнъж осъзна, че не е нужно да описва Кисман и останалите. Можеше да ги нарисува толкова добре, че всеки да ги познае. Само че никога не беше рисувал. Не го можеше. Но Луз Терин го можеше. Това трябваше да го изплаши. Трябваше.
Исам крачеше из стаята и оглеждаше неизменната светлина на Тел-айеран-риод. Ленените чаршафи се меняха — ту разбъркани, ту грижливо оправени. Завивката и тя — ту на цветя, ту тъмночервена или на квадратчета. Нетрайното тук винаги се менеше, а той почти не забелязваше друго. Не можеше да използва Тел-айеран-риод като Избраните, но тук се чувстваше най-свободен. Тук можеше да бъде това, което иска да е. При тази мисъл се изкиска.
Спря до леглото, грижливо извади двете отровни ками от каниите и излезе от Невидимия свят в будния. И като го стори, превърна се в Люк. Реши, че му отива.
В будния свят стаята беше тъмна, но единственото прозорче пропускаше достатъчно лунна светлина, за да може Люк да отличи завитите в дебели завивки тела на двамата спящи в леглото. Без да се колебае, той заби камите. Събудиха се с приглушени викове, но Люк извади камите и ги заби отново, и отново. С тази отрова едва ли някой от двамата щеше да намери сила да извика достатъчно високо, за да го чуят отвън, но Люк искаше това убийство да си е негово по начин, който отровата не можеше да му предложи. Заби остриетата между ребрата им още веднъж и те престанаха да се тресат.
После изтри камите в завивките и ги прибра в каниите толкова грижливо, колкото ги беше извадил. С много неща беше надарен, но неуязвимостта срещу отрова или някакво друго оръжие не беше сред тях. Извади от джоба си една къса свещ, поднесе я над тлеещите в камината въглени и духна, за да запали фитила. Обичаше да вижда хората, които убива — след това, ако не при убийството. Особена наслада изпита с онези две Айез Седай в Тийрския камък. Неверието, изписано на лицата им, когато се появи от въздуха, ужасът, когато разбраха, че не е дошъл да ги спаси, му бяха скъпи спомени. Онова тогава беше Исам, не той самият, но от това спомените не ставаха по-малко скъпи. На никого от двамата не беше се случвало толкова често да убива Айез Седай.