Мостът беше широк, с ниски каменни первази от двете страни, колкото да спрат някой фургон да не се катурне във водата. Беше и доста дълъг освен това, близо три четвърти миля, и прав като стрела. От време на време под него минаваше някоя лодка, което нямаше да е възможно, ако бяха с мачти. От двете страни на обкованата с желязо порта се издигаха високи кули — Кемлинската порта, както я нарече Сарийн — и стражите със златния меч на рамото по тях сведоха глави в чест на жените и заоглеждаха подозрително мъжете. А улицата навътре…
Усилието й да е наблюдателна се оказа безполезно. Да, улицата беше широка и права, пълна с хора и коли, обградена с каменни сгради на по два-три етажа, но всичко това й стори като в мъгла. Извора го нямаше! Знаеше, че ще се върне, щом напусне това място, и, о Светлина, искаше й се да го напусне час по-скоро! Но колко й оставаше? Корамуур можеше да е в този град, а Харайн искаше колкото може по-скоро да се добере до Корамуур, вероятно заради това, което е той, или защото смяташе, че ще й помогне да се издигне до Надзорница на корабите. Докато не си тръгнеше Харайн, докато Кацуан не ги освободеше от договореното, Шалон бе закотвена тук. Тук, където го нямаше Верния извор.
Сарийн не спираше да говори, но Шалон почти не я слушаше. Прекосиха някакъв голям площад с огромна статуя на жена в центъра, но Шалон схвана само името й, някоя си Ейнион Аварин, макар да помнеше, че Сарийн им обясни защо жената е толкова прочута във Фармадинг и защо статуята й сочи точно към Кемлинската порта. Права редица дървета с голи клони разделяше на две платна улицата оттатък площада. През тълпите се промъкваха носилки, каляски и мъже в тежки ризници, но очите й само ги засичаха, без да ги отбележи умът й. Треперейки, тя се присви на седлото и затаи дъх. Градът изчезна. Изчезна времето. Всичко се стопи и изчезна, освен страха й, че никога повече няма да усети Извора. Никога не беше помисляла каква утеха й носи незримото му присъствие. Винаги си беше някъде там, с обещанието за безмерна наслада, с живот така богат, че цветовете избледняваха, щом Силата я напуснеше. А сега самият Извор беше изчезнал. Нямаше го. И това беше единственото, което забелязваше. Единственото, което можеше да забележи. Нямаше го.
Глава 24
При Съветничките
Някой разтърси Шалон за рамото. Беше Сарийн и й говореше.
— Ето там е — каза Сарийн, — в Залата на Съветничките. Под купола. — Дръпна си ръката, въздъхна дълбоко и хвана юздите. — Глупаво е да се мисли, че въздействието му е по-тежко само защото сме близо до него — промълви тя, — но точно така се усеща.
Шалон се изправи с усилие. Пустотата не я напусна, но тя се насили да я преодолее. Чувстваше се празна — като плод с изрязана сърцевина.
Намираха се на огромен… предположи, че и това се нарича площад, макар да беше кръгъл… огромен площад, застлан с бял камък. В средата се издигаше голям палат, целият снежнобял освен високия син купол отгоре, като половин сфера. Масивни колони с канелюри обкръжаваха горните две нива под купола, а по широкото белокаменно стълбище, водещо към двете крила на горното ниво, течеше нагоре и надолу несекващ поток от хора. Освен двете високи сводести бронзови врати, зейнали отворени точно пред тях, цялото долно ниво беше белокаменно, с изваяни по него фигури на жени с диадеми, два пъти по-високи от естествен ръст, а помежду им — белокаменни житни снопи и топове плат, чиито краища сякаш бяха развявани от вятъра, и купища белокаменни слитъци, които сигурно трябваше да изобразяват злато, сребро или желязо, а вероятно и трите, и белокаменни чували, от които се сипеха монети и скъпоценни камъни. Под нозете на жените по-малки белокаменни фигури караха фургони, размахваха белокаменни чукове в ковачниците и тъчаха на белокаменни станове. Тези хора си бяха издигнали паметник, възхваляващ постиженията им в търговията. Глупаво. Когато хората решат, че си по-добър търговец от тях, стават не само завистливи, но се заинатяват и се мъчат да постигнат тъпи условия в пазаренето. И понякога нищо не ти остава, освен да им ги приемеш.
Усети, че Харайн й се мръщи, и каза:
— Моля да ме извините, Надзорнице на вълните. — Извора го нямаше, но щеше да се върне — разбира се, че ще се върне! — а тя си имаше задължения. Засрами се, че се е оставила да я обземе страхът, но пустотата си остана. О, Светлина, каква пустота! — Вече се пооправих. — Харайн само й кимна, все така намръщена, и кожата на гърба й настръхна. Когато Харайн не ти се караше, значи се канеше да те накаже по-лошо.