Шалон си знаеше, че познанията й за историята на вързаните за брега са толкова рехави, колкото и познанията й по география навътре от брега, но никога не беше чувала за държава с име Маредон. Обяснението обаче се оказа достатъчно за Харайн. Щом Първата съветничка е владетелката тук, значи Надзорницата на вълните на клана Шодейн трябва да се срещне с нея. Достойнството на Харайн го диктуваше ни повече, ни по-малко, така че тя тръгна с твърда крачка през белокаменния двор към Кацуан.
— Ах, да — каза невъзмутимата Айез Седай преди Харайн да успее да си отвори устата. — Ти също ще дойдеш с мен. И сестра ти. Но мечемайстора си май е по-добре да го оставиш. Мъж в купола си е жива лошотия, но ако видят мъж с меч, Съветничките ще изпоприпадат. Някакъв въпрос ли имаше, Надзорнице на вълните? — Харайн си затръшна устата толкова силно, че зъбите й изтракаха. — Добре — каза Кацуан. Шалон изстена. Това изобщо нямаше да подобри настроението на сестра й.
Кацуан ги поведе през широките коридори със сини плочки по пода, накичени с пъстроцветни гоблени и осветени от позлатени светилници с лъскави огледала. Слугините в синьо ги поглеждаха изненадано, след което припряно приклякаха във вързанобрежките си реверанси. Поведе ги нагоре по дълги вити белокаменни стълбища, които висяха без никаква опора, освен когато се опираха в белокаменна стена, което рядко се случваше. Кацуан се плъзгаше по тях като лебед, но с такава скорост, че краката на Шалон запариха. Лицето на Харайн се вкочани като дървена маска заради зле прикриваното усилие, с което подтичваше след дъртата Айез Седай нагоре по стъпалата. Дори Кумира изглеждаше леко изненадана, въпреки че скоростта на Кацуан наглед не я затрудняваше. Закръглената нисичка Верин пърхаше бодро редом до Кацуан и от време на време се обръщаше през рамо и се усмихваше сърдечно на Харайн и Шалон. От време на време Шалон си помисляше, че мрази Верин, но в тези усмивки нямаше капчица насмешка. Бяха просто окуражителни.
Накрая Кацуан ги изкачи по стръмно вито стълбище, затворено между стени, и изведнъж се озоваха на една тераса с изкусно изковано позлатено метално перило по целия кръг… И в миг Шалон зяпна слисана. Над нея се издигаше изящен син купол, висок над сто стъпки. Не го крепеше нищо. Невежеството й спрямо вързаните за брега всъщност включваше и архитектурата освен историята и географията — както и Айез Седай, — невежеството й спрямо вързаните за брега всъщност беше пълно, ако се изключеха кайриенците. Знаеше как да си направи скица за построяването на галеас и да се погрижи да го построят, но въображението не й стигаше да си представи как е възможно да се построи такова нещо.
Сводести отвори с белокаменни ръбове като този, през който влязоха, водеха към други стълбища и три други места около дългата тераса, но сега бяха тук сами и това, изглежда, удовлетвори Кацуан, въпреки че тя нищо не каза, а само кимна.
— Кумира, покажи, моля те, на Надзорницата на вълните и на сестра й пазителя на Фармадинг. — Гласът й глухо отекна под огромния купол. После тя придърпа Верин малко настрана и двете си зашепнаха. Шепотът им не отекна.
— Трябва да я извините — каза тихо Кумира на Харайн и Шалон. Дори нейният шепот предизвика лек шум, макар и не чак ехо. — Мирът е добро нещо, но това тук сигурно е неприятно дори за жена като Кацуан. — Прокара пръсти през късата си кестенява коса и поклати глава. — Съветничките не се радват много да видят тук Айез Седай, особено родени тук Сестри. Смятам, че биха предпочели да забравят, че Силата изобщо съществува. Какво пък, историята им дава основание, а през последните две хиляди години разполагат и със средство да поддържат тази заблуда. Все едно, Кацуан си е Кацуан. Тя рядко ще види надута като балон глава, без да й пусне въздуха, дори тази глава да носи корона. Или съветническа диадема. Последното й гостуване е било преди повече от двадесет години, по време на Айилската война, но подозирам, че някои, които го помнят, ще предпочетат да се скрият под креватите си като разберат, че пак е тук. — Кумира се изсмя тихичко и насмешливо. Шалон не разбра какво му е смешното. Харайн сви устни, но от това само заприлича на жена, която я боли коремът.
— Значи искате да видите… пазителя? — продължи Кумира. — Името е подходящо, струва ми се. То няма какво толкова да му се гледа. — Пристъпи предпазливо към позлатеното перило и надникна надолу, сякаш се боеше да не падне, но сините й очи станаха бдителни. — Какво не бих дала да го проуча, но е невъзможно, разбира се. Кой знае какво още може да прави освен онова, за което знаем? — Тонът й съдържаше не по-малко благоговение, отколкото жалост.