Шалон нямаше страх от височини и се наведе над изкусно изкования метал до Айез Седай, жадна да види най-сетне това нещо, което крадеше Извора. След миг до тях пристъпи и Харайн, За изумление на Шалон височината, която така безпокоеше Кумира, се оказа не повече от двадесет стъпки — до гладкия под, покрит със сини и бели плочи в сложна плетеница, събираща се в центъра към издължен червен овал, обкръжен с жълта ивица. Под терасата седяха на трикраки столчета три облечени в бяло жени, на еднакво разстояние една от друга, точно до стената на купола, а до всяка от жените забит в пода стърчеше широк цял разтег диск като от опушен прозрачен камък, с вклинен в него тънък кристал, сочещ към средата на сводестата зала. Мъглявите дискове бяха стегнати в метални гривни, белязани със знаци като компас, но с по-малки знаци между по-големите. Шалон не беше съвсем сигурна, но й се стори, че най-близката до нея гривна е нашарена с числа. И това беше всичко. Никакви фигури на чудовища. Беше си представяла нещо огромно и черно, което смуче светлината. Ръцете й се вкочаниха на перилото, за да спре да трепери, и тя стегна петите си, за да се удържи. Каквото и да представляваше онова долу, то настина крадеше Светлината!
Шепот на пантофки извести появата на нови жени на терасата, от същия отвор, през който дойдоха те — десетина усмихнати жени с коси, прибрани над главите, с падащи свободно сини халати над роклите, които приличаха на палта без ръкави, богато извезани със злато и влачещи се зад тях по пода. Тези хора знаеха да бележат ранга си. Всяка от жените носеше голяма висулка с формата на червения овал, окачена на наниз от тежки златни халки, и същата форма се повтаряше отпред на тесните златни диадеми в косите им. На една от жените червените овали бяха направени от рубини, не от емайл, а сапфирите и лунните камъни почти скриваха златното кръгче на челото й, а на десния си безимен пръст носеше тежък златен пръстен с печат. Беше висока и снажна, черната й коса бе прибрана на голям кок, гъсто осеян с побелели кичури, макар че лицето й беше без бръчки. Другите бяха коя висока, коя ниска, дебели, тънки, хубави или невзрачни, нито една млада, и всяка от тях излъчваше власт, но тази жена изпъкваше сред тях не само със скъпоценните си камъни. Сдържаност и мъдрост изпълваха големите й черни очи и от нея струеше сякаш повеление, не просто власт. Нямаше нужда някой да казва на Шалон, че тъкмо това е Първата съветничка, но жената все едно го обяви:
— Аз съм Алеиз Барсала, Първа съветничка на Фармадинг. — Благозвучният й глас, плътен и дълбок за жена, сякаш изрече благословия и тя сякаш очакваше възторжени възгласи. Звукът прокънтя под синия купол като радостен вик на човешко множество. — Фармадинг е щастлив да посрещне с добре дошла Харайн дин Тогара Два вятъра, Надзорницата на вълните на клана Шодейн и извънредна посланичка на Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере. Дано Светлината, да ви освети и да се погрижи за вашето благополучие. Идването ви радва всяко сърце във Фармадинг. Безмерно щастие ми носи възможността да науча повече за Ата-ан Миере, но сигурно сте уморени от несгодите по време на пътуването си. Уредила съм приятни за отдиха ви жилища в своя палат. След като си отпочинете и се нахраните, можем да поговорим. В името на взаимния ни интерес, ако е волята на Светлината. — Другите с нея разпериха полите си и се поклониха сдържано.
Харайн килна леко глава и в усмивката й се прокрадна нотка на задоволство. Тук най-сетне се намериха хора, които знаят как да ти отдадат подобаваща почит. Сигурно помогна и това, че посрещачките им не зяпнаха в накитите на Шалон и нейните.
— Вестителите ви от портите, изглежда, са бързи, както винаги, Алеиз — рече Кацуан. — А за мен „добре дошла“ няма ли? — Усмивката на Алеиз за миг се стопи, а на повечето от останалите съвсем помръкна, когато Кацуан пристъпи и застана до Харайн. Тези, които продължиха да се усмихват, го правеха насила. А една от тях, по-хубавичка и със сериозно изражение, чак се навъси.
— Благодарни сме ви, че доведохте тук Надзорницата на вълните, Кацуан Седай. — Първата съветничка го каза особено благодарно. Гледаше право напред, някъде над главата на Кацуан, вместо в нея. — Сигурна съм, че ще намерим някакъв начин да изразим дълбочината на своята радост преди да си тръгнете.
Едва ли можеше да изрази пренебрежението си по-ясно, освен с някоя заповед, но вместо да се обиди, Айез Седай я погледна с усмивка. Не беше точно мрачна усмивката й, но и не можеше да се нарече весела.