— Това място безпокои ли те? — изведнъж попита Харайн.
— Все едно че съм си изгубила зрението. — Шалон потръпна от мисълта колко е вярно. — Боя се, Надзорнице на вълните, но ако е волята на Светлината, мога да сдържа страха си. — Светлина, дано да можеше. Отчаяно се надяваше.
Харайн кимна и изгледа намръщено жените по стълбите пред тях.
— Не зная дали в палата на Алеиз ще се намери достатъчно голяма вана да се къпем двете и се съмнявам, че познават медовината, но все ще си намерим нещичко. — Извърна поглед от Кацуан и другите и докосна неловко Шалон по ръката. — Страхувах се от тъмното, когато бях дете, а ти никога не ме остави сама, докато страхът отмине. Аз също няма да те оставя сама, Шалон.
Шалон трепна и едва се задържа да не се затъркаля с главата надолу. Харайн не беше я наричала по име, освен насаме, още откакто стана Надзорница на платната. И никога досега не се беше държала толкова дружелюбно, дори насаме.
— Благодаря ти — промълви тя с усилие и добави: — Харайн.
Сестра й отново я потупа по ръката и се усмихна. Харайн нямаше опит в усмихването, но в това тромаво усилие имаше топлота.
Но в погледа, който отправи към трите отпред, топлота нямаше.
— Може пък наистина да сключа добра сделка тук. Кацуан вече им вдигна баласта. Трябва да разбереш защо, Шалон, като се сближиш с нея. Зъбките на тази Алеиз бих нанизала на герданче — да си тръгне така, без дума да ми каже — но не и с цената на това Корамуур да бъде забъркан тук в някоя беда. Трябва да го разбереш, Шалон.
— Според мен, за Кацуан да се бърка в хорските работи е както за всеки друг да диша — отвърна с въздишка Шалон. — Но ще се опитам, Харайн. Ще дам всичко от себе си.
— Винаги си го давала, сестро. И винаги ще го правиш. Знам го. Шалон отново въздъхна. Много скоро щеше да провери колко дълбока е тази нова за сестра й топлота. Признанието можеше да й донесе оправдаване или не, а нямаше да преживее загубата на брака и отнемането на ранга с един замах. Но за първи път, откакто Верин най-безцеремонно изреди условията на Кацуан, за да опазят тайната й, Шалон сериозно се замисли дали все пак да не си признае.
Глава 25
Връзки
В стаята си в „Главата на Съветничката“ Ранд седеше на леглото, сгънал крака и опрял гръб на стената, и свиреше на флейтата със сребърния мундщук, която му бе дал Том Мерилин преди толкова време. Преди Век. Тази стая, с резбованата дървена ламперия и с прозорци към пазарището Нетвин беше по-добра от онази, която оставиха в „Короната на Маредон“. Възглавниците, скупчени до него, бяха с гъши пух, леглото си имаше везан балдахин, а огледалото над умивалника не беше цялото на точки. Лавицата над камината дори беше резбована, макар и скромно. Беше стая, подходяща за заможен търговец. Ранд беше доволен, че съобрази да вземе достатъчно злато на тръгване от Кайриен. Беше загубил навик да носи много пари със себе си. Нали всичко бе осигурено за Преродения Дракон. Все пак с флейтата можеше да си припечели някаква постеля. Мелодията се наричаше „Скръб за Дългата нощ“ и той никога в живота си не я беше чувал. Но Луз Терин я беше чувал. Също като с дарбата в рисуването. Ранд смяташе, че това трябва да го изплаши или да го ядоса поне, но просто си седеше и свиреше, а Луз Терин ридаеше.
— Светлина, Ранд — измърмори Мин, — нима ще си седиш така и ще си духаш в това нещо? — Крачеше нервно по пъстрия килим и полите й се развяваха. Връзката с нея, Елейн и Авиенда я усещаше така, сякаш никога не бе познавал друго нещо, нито го е искал. Дишаше и беше свързан с тях. Едното бе толкова естествено, колкото другото. — Ако каже само една грешна думичка, която не бива да се чуе, ако вече я е казала… Няма да позволя на никого да те затвори в клетка за Елайда! — Връзката с Аланна никога не се усещаше така. Сама по себе си не се беше променила, но все по-силно след онзи ден в Кемлин връзката на Аланна изглеждаше натрапчива, като надничане на непознат над рамото ти, като камъче в ботуша. — Трябва ли да свириш точно това? Кара ме да се разплача и в същото време кожата ми настръхва. Само да те изложи на опасност!… — Измъкна един от ножовете си от скришното му място в широкия си ръкав, стисна го и го размаха.
Той извади флейтата от устата си и я погледна мълчаливо. Лицето й почервеня, тя изръмжа, запокити ножа и той се заби във вратата и затрептя.
— Тя е там — рече той и посочи с флейтата. Наклони инструмента съвсем неволно и посочи съвсем точно къде се намира сега Аланна. — Скоро ще е тук. — От онзи ден се бе появила във Фармадинг и той не разбираше защо изчака чак до днес. Аланна бе като възел от чувства под черепа му — изнервена и притеснена, загрижена и изпълнена с решимост, и над всичко това — разгневена. С едва удържан гняв. — Ако предпочиташ да те няма тук, можеш да почакаш в… — Мин поклати свирепо глава. Точно до Аланна в главата му се намираше вързопчето, което бе самата тя. Тя също бълбукаше от тревога, както и от гняв, но и любов просветваше като маяк всеки път, когато го погледнеше, и често пъти, когато не го гледаше. И страх проблясваше също така, колкото и да се мъчеше да го скрие.