Той вдигна отново флейтата и подхвана „Пияния амбулант“. Тази пък беше толкова весела, че и мъртвец можеше да разсмее в гроба. Луз Терин му изръмжа.
Мин го изгледа мълчаливо скръстила ръце, след което рязко придърпа роклята си и я заоправя по бедрата. С въздишка, той остави флейтата и зачака. Когато една жена си заоправя дрехите без видима причина, бе също като при мъжа, когато затяга ремъците на доспехите си. Решила е да те удари и ще те съсече като псе, ако побегнеш. Решимостта у Мин сега бе силна като у Аланна. — като две слънца близнаци, блеснали ярко в тила му.
— Няма да говорим повече за Аланна, докато не дойде — отсече тя, сякаш той беше настоявал през цялото време. Решимост, но и страхът си беше тук, по-силен от преди, стъпкван непрестанно и избуяващ с нова сила.
— Ами добре, жено, щом така благоволявате — отвърна той и прегъна врат според фармадингските обичаи. А тя изсумтя.
— Ранд, харесвам Аливия. Наистина. Но тя ще те убие.
— Ти каза, че ще ми помогне да умра — кротко отвърна той. — Това бяха твоите думи. — Какво ли щеше да изпитва, когато умира? Тъга затова, че я оставя, че оставя Елейн и Авиенда. Тъга заради болката, която им е причинил. Щеше да му се прииска отново да види баща си преди края. Но като се оставеха тези неща настрана, смяташе, че смъртта ще е почти облекчение.
„Смъртта наистина е облекчение — каза трескаво Луз Терин. — Искам я смъртта. Ние сме си я заслужили!“
— Да ми помогне да умра не е същото като да ме убие — продължи Ранд. Вече много добре се справяше с пренебрегването на онзи глас. — Освен ако не си променила мнението си за онова, което видя.
Мин вдигна отчаяно ръце.
— Видях каквото видях и точно това ти казах, но Ямата на ориста да ме погълне дано, ако разбирам разликата. И не разбирам също така защо смяташ, че има разлика!
— Рано или късно ще трябва да умра, Мин — отвърна той търпеливо. Бяха го уверили в това онези, на които бе длъжен да вярва. За да живееш, трябва да умреш. Все още му се струваше безсмислица. Но се връзваше с един гол и неумолим факт. Пророчествата за Дракона, изглежда, твърдяха, че трябва да умре. — Не скоро, надявам се. Не се каня да умирам скоро. Съжалявам, Мин. Изобщо не трябваше да позволя да ме обвържете.
Но не се оказа достатъчно силен, за да откаже, както не беше достатъчно силен, за да я отблъсне. Твърде слаб беше за онова, което трябваше да стори.
— И да не беше, щяхме с въжета да те вържем и пак да те обвържем. — Ранд реши, че е по-добре да не пита с какво това щеше да се различава от стореното от Аланна. Тя явно виждаше някаква разлика. Мин се качи на леглото до него и обхвана лицето му с шепи. — Чуй ме, Ранд ал-Тор. Няма да позволя да умреш. И ако все пак го направиш, ще те последвам и ще те върна. — Изведнъж през цялата сериозност, която усещаше в главата си, пробяга силна жилка не веселост. Гласът й придоби насмешливи нотки: — И ще те върна тук, за да живееш. Ще те накарам да си пуснеш косата до кръста и да носиш шноли с лунни камъчета.
Той се усмихна. Все още можеше да го накара да се усмихне.
— Не бях чувал за съдба по-лоша от смъртта, но мисля, че това става.
Някой почука на вратата и Мин замръзна, после го погледна и промълви името на Аланна. Ранд кимна и за негова изненада тя го бутна на възглавниците и се метна върху гърдите му. После се надигна и той разбра, че се опитва да се погледне в огледалото над умивалника. Накрая намери позата, която й харесваше, полуизлегната върху него, с една ръка зад врата му, а другата — до лицето й, опряно на гърдите му.
— Влез — извика Мин.
Кацуан пристъпи в стаята, спря и погледна намръщено забития във вратата нож. В рокля от фина тъмнозелена вълна и с обшито с бели кожички наметало, пристегнато на шията със сребърна брошка, можеше да мине за преуспяваща търговка или банкерка, въпреки че златните птички и рибки, звездички и лунички, които подскачаха по желязносивия й кок бяха твърде показни и за едната, и за другата. Не носеше пръстена си с Великата змия, следователно полагаше някакво усилие да не се набива в очи.