— Един Стражник не може да говори вместо своята Айез Седай. Проклета да съм, трябва само да слушам и да й пазя гърба — отвърна сухо Биргит. Едва ли в гората се таеше някой, който можеше да ги застраши толкова близо до шиенарския стан, но очите й шареха неспокойно между дърветата.
— Доста прибързана форма на преговори според мен, Елейн — вметна Мерилил. — Обикновено такива неща изискват дни или седмици, за да се обсъдят, ако не и месеци, преди да се договорят. Извадихме късмет, че не са доманци. Или кайриенци — отсъди тя замислено. — Тия от Граничните земи са доста открити и прями. Лесно е да се оправиш с тях.
Открити и прями? Елейн поклати глава. Искаха да намерят Ранд, но криеха защо. И освен това криеха присъствието на Сестрите. Но поне щяха да тръгнат надалече от него, щом ги отпратеше към Муранди. Това засега трябваше да стигне, но тя бе длъжна да го предупреди, стига да измислеше как да го направи, без да го подложи на опасност. „Грижи се за него, Мин — помисли си тя. — Пази го заради всички нас.“
На няколко мили извън стана тя спря и огледа леса също толкова бдително като Биргит. Особено зад гърба си. Слънцето се беше смъкнало лениво над короните на дърветата. Бяло лисиче притича уплашено и се скри. Нещо изпърха на един клон — птица сигурно, или катеричка. Черен ястреб се понесе внезапно в небето, тънък писък процепи тишината и заглъхна изведнъж. Не ги преследваха. Безпокоеше се не от шиенарците, а от онези криещи се Сестри. Умората, която я напусна с вестта, донесена от Мерилил, сега се върна с лихва, след като срещата с четиримата владетели приключи. Най-много от всичко жадуваше да си легне в леглото час по-скоро, но не го жадуваше толкова, че да предаде сплита на Пътуването на Сестри, които не познава.
Можеше да запреде сплит направо в двора на конюшнята на двореца, но рискуваше да убие някого, ако случайно мине през него, докато се отваря, затова го запреде на друго място, което познаваше не по-зле. Беше толкова уморена, че й струваше усилие, докато го запреде. Толкова уморена, че не помисли за ангреала, забоден на роклята й, докато сребристата резка не се появи във въздуха и не се отвори сред едно заснежено, обрасло със залиняла трева и подравнено от снега поле. Поле малко на юг от Кемлин, на което Гарет Брин често я беше водил да погледа разгръщанията на кралската гвардия от походна колона в боен строй.
— Докога ще го гледаш? — попита я троснато Биргит. Елейн примигна. Авиенда и Мерилил я гледаха загрижено.
Лицето на Биргит не изразяваше нищо, но по връзката също се предаде тревога.
— Просто се замислих — отвърна Елейн и подкара Огнено сърце през Портала. Леглото. Нищо друго.
Пътят от стария плац до високите порти в светлите, високи петдесет стъпки стени бе кратък. Дългите постройки около пазарището на подстъпа към портите бяха празни, но стражите на пост бдяха зорко. Проследиха я с другите три, без изобщо да я познаят. Най-вероятно бяха наемници. Нямаше и да я познаят преди да я видят на Лъвския трон. С помощта на Светлината и с малко късмет, щяха да я видят.
Падаше здрач, небето ставаше тъмносиво и сенките между дърветата се удължаваха. Хората, мяркащи се навън, вече бяха малко — забързани да си довършат дневната работа и да се приберат на топло, за вечеря и сън. Патрул от четирима конни стражи мина покрай тях и ги подмина, без да ги погледне втори път. И те не я познаха като мъжете на портите.
Тя се люшна на седлото и продължи напред, жадна за сън.
Стъписа се, когато разбра, че я свалят от седлото. Отвори очи, без да помни, кога ги е затворила, и усети, че Биргит я носи на ръце към палата.
— Остави ме — промърмори тя уморено. — Мога и сама.
— Не можеш да стоиш на краката си — изръмжа Биргит. — Стой мирно.
— Не можеш да говориш с нея! — извика Авиенда на някого.
— Наистина има нужда от сън, господин Нори — каза твърдо Мерилил. — Капнала е. Утре ще стане.
— Да прощавате, но няма да стане утре — отвърна Нори, като по чудо решителен и уверен в себе си. — Спешно е и ще говоря с нея веднага!
Елейн вдигна глава, но тя клюмна отново. Халвин Нори притискаше кожената папка до мършавите си гърди както винаги, но кльощавият мъж, който говореше с короновани особи със същия хриплив и сух глас, с който говореше за оправянето на покриви, сега подскачаше на пръсти в желанието си да се отскубне от Авиенда и Мерилил, които го бяха хванали за ръцете и го задържаха.
— Остави ме, Биргит — повтори тя и о, второ чудо за толкова кратко време — Биргит се подчини. Но я задържа за кръста да не падне и Елейн изпита благодарност. Не беше сигурна дали краката й ще я удържат. — Какво има, господин Нори? Остави го, Авиенда. Мерилил!