Останалите от Кръвта бяха удостоени от офицерите с дълбоки поклони, но се наложи да се качат в лодките с помощта на своите со’джин. Сул-дам на свой ред помогнаха на дамане, но никой не помогна на гмежта в белите халати в товаренето на плетените кошове и на самите тях. Много скоро лодките вече пресичаха залива на път към мястото, където държаха ракените и то’ракените, южно от Рахад, промъквайки се покрай многобройната закотвена сеанчанска флотилия и рояците пленени съдове на Морския народ, осеяли залива. Повечето от тях като че ли бяха с подменен такелаж — с поребрените сеанчански платна и с други въжета. Екипажите им също бяха сеанчански. С изключение на Ветроловките, за които Мат се мъчеше да не мисли, и може би на неколцина продадени в робство, оцелелите от Ата-ан Миере бяха до един в Рахад с другите да’ковале, и им беше възложено да чистят задръстените с мръсотия канали. А по този въпрос той не можеше да направи нищо. Нищо не им дължеше, чинията му вече бе достатъчно пълна, за да поеме повече, и нищо не можеше да направи. Толкоз!
Искаше му се веднага да поеме обратно, за да остави зад гърба си корабите на Морския народ. Никой по пристанището не му обръщаше и най-малко внимание. Офицерите се бяха разкарали веднага след като лодките потеглиха. Моряците наслязоха от такелажите и всеки се залови с работата си, а членовете на гилдията на товарачите подкараха отново ниските си, тежки ръчни колички, отрупани с бали, сандъци и бурета. Но ако си тръгнеше скоро, Тилин можеше да реши, че се кани да се махне от града, и да нареди да го задържат, затова Мат остана на гърба на Пипе в края на пристанището и махаше с ръка като тъп гъсок чак докато се отдалечиха толкова, че тя да не може да го види дори с далекоглед.
Въпреки пулсиращия от болка крак той подкара много бавно по дължината на кея. Избягваше да поглежда повече към залива. Наоколо му скромно облечени търговци следяха как се товари и разтоварва стоката им, като от време на време пъхаха по някоя кесия в ръцете било на мъж, било на жена в зелен кожен елек, за да си подсигурят по-грижливо отношение към ценния товар или пък по-голяма бързина в работата, макар да не изглеждаше възможно хората от гилдията да заработят по-бързо. Южняците като че ли винаги подтичваха при работа, освен когато слънцето клекнеше над главите им и когато на жегата патка можеше да се опече, а при това сиво небе и режещ вятър откъм морето едва ли имаше значение къде е слънцето.
Докато обърне към Мол Хара, беше преброил над двадесет сул-дам, патрулиращи около пристанището с дамане. Пъхаха си носовете по лодките, идещи от закотвени в залива не сеанчански кораби, качваха се на палубите на всеки пристигащ кораб, както и на всеки готвещ се да замине. Още на идване си знаеше, че ще ги види тук. Само с Валан Лука, няма начин. Единствената друга възможност беше прекалено рискована, освен в най-краен случай. Лука също беше рискован вариант, но Мат не виждаше друг избор.
Като се върна в Тарасинския палат, се смъкна от Пипе, изохка и издърпа тоягата изпод ремъка на седлото. Остави дорчото на коняря и влезе с куцукане в палата — левият му крак едва удържаше тежестта. Сигурно ако го понакиснеше в гореща вода, щеше облекчи малко болката. Тогава сигурно щеше да може да обмисли нещата по-спокойно. Трябваше да изненада Лука, но преди да стигне до него, имаше да реши още няколко дребни проблема.
— А, ето ви и вас — рече Ноал, който изникна сякаш от въздуха пред него. Мат беше мяркал случайно два-три пъти стареца, откакто му намери постеля, но сега той изглеждаше добре отпочинал в почистеното си и огладено сиво палто, предвид че всеки ден се измъкваше от палата, скиташе по цял ден из града и се връщаше чак към полунощ. Ноал оправи разръфаната дантела по маншетите си и се усмихна доверително, показвайки изпочупените си зъби. — Кроите вие някакъв план, лорд Мат, и аз с удоволствие бих ви предложил услугите си.
— Кроя час по-скоро да пооблекча болния си крак — отвърна Мат колкото можеше по-безгрижно, Ноал му се струваше съвсем безобиден. Според Харнан, той разправяше разни истории преди спане. Истории, които Харнан и останалите Червеноръки, изглежда, поглъщаха с охота, дори в тях да ставаше дума за някакво си място, наречено Шибуя, което уж се намирало отвъд Айилската пустош и където жените, способни да преливат, били с татуирани лица, където наказвали със смърт над триста вида престъпления и където в подножията на планините живеели гиганти, по-високи и от огиерите, чиито лица пък били на корема. Твърдеше, че бил ходил там. Човек, който твърди подобни неща, не можеше да е опасен. От друга страна, единствения път, когато Мат го видя как борави с дългите ками, които криеше под палтото си, съвсем не му се стори безопасен. Само като видиш човек как държи едно оръжие, можеш да разбереш дали е свикнал да го използва. — Ако реша да намисля нещо друго, ще ти се обадя.