Мат закуцука, прегърна Джюйлин през рамо и го отведе в дневната.
— Трябва ми рокля на дамане, да става за жена ей толкова висока — той вдигна ръка някъде до рамото си — и слаба. — Усмихна му се най-искрено, но усмивката на Джюйлин видимо помръкна. — И освен това ми трябват три рокли на сул-дам и един ай-дам. И ми хрумна, че най-подходящият човек да открадне нещо, без да го хванат, може да е един хващач на крадци.
— Аз съм хващач на крадци — изръмжа възмутен мъжът и се дръпна от Мат. — Не съм крадец!
Мат също престана да се хили.
— Джюйлин, знаеш, че единственият начин да измъкнем онези Сестри от града е ако стражите помислят, че все още са дамане. Теслин и Едесина си имат каквото им трябва, но трябва да предрешим Джолайн. Сурот ще се върне след десет дни, Джюйлин. Ако не се махнем дотогава, най-вероятно твоята сладурана ще си остане нейно имущество. — Не можеше да се отърве от чувството, че ако не се махнат дотогава, няма да се махнат изобщо. Светлина, в този град човек можеше да пукне от треперене!
Пъхнал юмруци в широките джобове на черното си тайренско палто, Джюйлин го изгледа кръвнишки. Направо го прониза с поглед, като че ли взрян в нещо, което никак не му се харесваше. Накрая отвърна с кисела гримаса:
— Няма да е лесно.
Следващите дни изобщо не бяха лесни. Слугините кудкудякаха и се кикотеха, щом го видеха в новите дрехи. По-точно в собствените му дрехи. Хилеха се и на висок глас се обзалагаха, така че да ги чуе, колко бързо щял да си ги смени, след като се върнела Тилин — повечето, изглежда, смятаха, че ще се разтича по коридорите, късайки дрехите по себе си само като чуе, че вече се връща — но той не им обръщаше внимание. Вслушваше се само в частта за връщането на Тилин.
Много от жените и почти всички мъже приеха новото му облекло за знак, че се кани да си ходи. Да избяга, както го наричаха неодобрително, и всеки правеше каквото може, за да му попречи. В техните очи той беше като лекарство за болния зъб на Тилин и никак не държаха тя да се върне и да захапе тях, защото го е загубила. Ако не беше се погрижил Лопин или Нерим постоянно да се навъртат в покоите на Тилин и да му пазят вещите, дрехите пак щяха да изчезнат, а само благодарение на Ванин и мъжете от Червената ръка Пипе все още не се беше изпарил от кралските конюшни.
Мат се стараеше да укрепва това убеждение. Когато си заминеше и в същото време изчезнеха две дамане, събитията несъмнено щяха да се свържат, но след като Тилин я нямаше и намерението — му да бяга беше ясно преди да се е върнала, щеше да й спести обвиненията. Всеки ден, дори когато валеше, излизаше да поязди Пипе на кръг из двора на конюшнята, всеки ден — малко по-дълго, все едно че целеше да укрепи издръжливостта си. Което всъщност целеше, както осъзна по едно време. Кракът и бедрото все още го боляха ужасно, но взе да му се струва, че ще може да издържи десетина мили езда преди да се наложи да слезе от седлото. Е, осем поне със сигурност.
Често пъти при ясно време сул-дам извеждаха дамане на разходка докато той яздеше. Сеанчанките бяха наясно, че не е собственост на Тилин, но от друга страна, той чуваше някои да го наричат нейната „играчка“! „Играчката на Тилин“, казваха, сякаш си нямаше име! Явно не беше толкова важен за тях, за да ги интересува името му. За тях човек можеше или да е да’ковале, или да не е и неговото половинчато положение ги разсмиваше безкрайно. Яздеше, слушаше смеха на сул-дам и се мъчеше да се убеди, че всичко е за добро. Колкото повече хора бъдеха убедени, че се е готвил да избяга преди Тилин да се е върнала, толкова по-добре за нея. Само дето не беше приятно за него.
От време на време различаваше айезседайски лица сред разхожданите жени — три, без да се брои Теслин, но нямаше представа коя точно от тях е въпросната Едесина. Можеше да е онази ниска бледолика жена, която толкова му напомняше за Моарейн, или високата със сребристо златната коса, или слабичката чернокоса женичка. Стъпваха плавно до своите сул-дам и всяка можеше да се поразходи сама, ако не беше сияещият на слънцето нашийник на врата й и каишката, свързваща я с китката на сул-дам. Самата Теслин с всеки ден ставаше все по-мрачна, щом го видеше, и гледаше само напред. Всеки път на лицето й като че ли се изписваше все по-голяма решителност. И нещо, което можеше да се вземе за паника. Мат започна да се безпокои и за нея, и заради нетърпението й.
Искаше му се някак да вдъхне увереност на Теслин — нямаше нужда от древните спомени, за да знае, че решителността, съчетана с паниката, може да убие човек, но те го потвърждаваха — искаше му се да я успокои, но не смееше да се доближи отново до даманарника. Тюон продължаваше все да е зад гърба му, щом се обърнеше. Не че беше кой знае какво, но се случваше прекалено често, за да е спокоен. И не е достатъчно често, за да помисли, че го преследва. Защо ще го прави? Просто прекалено често. Понякога с нея беше и нейната со’джин Селусия, а от време на време се появяваше и Анат, макар че по едно време странната висока жена като че ли изчезна от палата, поне не се мяркаше из коридорите. Чу, че се била „оттеглила“, каквото и да значеше това, и той можеше само да съжалява, че не е взела и Тюон. Съмняваше се, че момичето отново ще повярва, че се е отбил да донесе сладкиши на някоя Ветроловка. Наистина ли искаше да го купи? Ако беше така, Мат все още не разбираше защо. Така и не можеше да разбере какво толкова привлича жените към някой мъж — на тях като че ли им беше присъщо да се блещят, щом видят най-невзрачни типове — но знаеше със сигурност, че самият той не е красавец, каквото и да му разправяше Тилин. Жените просто лъжеха, само за да вкарат човек в леглото си, а вкарат ли го веднъж там — лъжеха още повече.