Сетале щракна гривната на китката си, намота каишката на ръката си и протегна отворения нашийник. Джолайн го зяпна с омерзение, ръцете й се свиха в юмруци.
— Искаш ли да се спасиш? — кротко попита ханджийката.
Джолайн вирна брадичка. Сетале затвори нашийника на шията на Айез Седай със същото рязко щракване, с което се отвори. Явно беше сгрешил за размера — намести се съвсем добре над високата й яка. Устата на Джолайн се сгърчи и нищо повече, но Мат почти усети как Блерик и Фен се напрегнаха зад гърба му. Затаи дъх.
Рамо до рамо, двете жени запристъпваха ситно, забърсаха поли покрай Мат и той отново задиша. Джолайн се мръщеше неуверено. Направиха още една крачка…
С вик, Айез Седай се срина на пода и тялото й се загърчи от болка. Не можеше да изрече една ясна дума, от устата й излизаха само стонове, все по-силни. После зарита, пръстите й дори се загърчиха странно.
Сетале падна на колене веднага щом Джолайн рухна на пода и протегна ръце към нашийника, но Блерик и Фен я изпревариха, макар че действията им бяха странни. Коленичил, Блерик надигна хленчещата Джолайн, притисна я до гърдите си и заразтрива врата й, неясно защо. Пръстите на Фен зашариха по ръцете й. Нашийникът се разхлаби и Сетале се отпусна назад, но Джолайн продължи да се гърчи и да хленчи, а Стражниците й продължиха да я разтриват, мятайки гневни погледи към Мат, сякаш той беше виновен за всичко.
Загледан в рухналите си планове, Мат едва ги забелязваше. Не знаеше нито с какво да продължи, нито откъде да започне. Тилин можеше да се върне до ден-два и той беше повече от сигурен, че трябва да се махне преди да се е върнала.
Потупа Сетале по рамото и промърмори:
— Кажи й, че ще опитаме нещо друго.
Друго, но какво? Явно трябваше да е жена със способности на сул-дам, за, да се справи с ай-дам.
Ханджийката го хвана в тъмното под стълбището, водещо за — кухнята, докато си взимаше шапката и наметалото. Най-обикновено вълнено наметало, без везмо. Един мъж можеше да мине и без везмо. Везмото определено не му липсваше. И цялата онази дантела! А, не!
— Имаш ли вече някакъв друг план? — попита тя. Не можеше да види лицето й в тъмното, но сребърната каишка на ай-дам святкаше. Опипваше гривната на китката си.
— Винаги имам друг план — излъга той и й помогна да откопчае гривната. — Поне можеш да забравиш, че си рискуваш главата. Щом измъкна Джолайн от ръцете ти, можеш да идеш при мъжа си.
Тя само изпъшка. Май разбра, че няма друг план.
Мат реши да избегне пълната със сеанчанци гостилница, затова мина през кухнята и излезе през задната врата към конюшнята, а оттам — през портата и на Мол Хара. Не че се боеше, че някой ще го забележи и ще се зачуди какво търси там. В тези груби дрехи на влизане като че го взеха за някой от ратаите на стопанката на хана. Но сред сеанчанците имаше три сул-дам, две от които с дамане. Вече се страхуваше, че ще се наложи да остави Теслин и Едесина окаишени и просто в този момент не искаше да вижда никакви дамане. Кръв и кървава пепел, та той беше обещал само да се опита!
Хилавото слънце още грееше високо в небето, но морският вятър набираше сили, изпълнен с вкус на сол и хладно обещание за дъжд. Освен отряда на Гвардията на смъртната стража, човеци този път, не огиери, всички хора по Мол Хара бързаха да си свършат работата преди да е заваляло. Когато стигна до високата гологърда статуя на кралица Нариен, нечия ръка падна на рамото му.
— Оня път не те познах в натруфените ти дрешки, Мат Каутон. Мат се обърна и видя пред себе си якия, набит иллианец со’джин, когото бе зърнал в деня, когато Джолайн отново се забърка в живота му. Връзката никак не беше приятна. Широколикият тип изглеждаше доста странно с тази буйна брада и почти олисялата коса, и представете си, трепереше само по долна риза.
— Ти ме познаваш? — предпазливо попита Мат. Плещестият мъж се усмихна широко.
— Късметеца да ме сръчка дано, познавам те, и още как. Ти веднъж направи едно славно пътуване на кораба ми от тролоците и Шадар Логот в единия край до мърдраал и Бели мост на другия. Бейл Домон, господин Каутон. Е, сега спомни ли си?
— Да. — Спомни си го, донякъде. По-голямата част от спомена му за онова пътуване беше смътен, нашарен с дупките, запълнени от спомените на онези мъже. — Май ще трябва да седнем на чашка винце някой път и да си поговорим за старите времена. — Което никога нямаше да стане, ако той пръв видеше Домон. Остатъците от спомена му за онова пътуване изглеждаха странно неприятни, като да си спомниш за едва преживяна смъртна болест. Разбира се, тогава той беше болен, в известен смисъл. Друг неприятен спомен.