Щом излезе на колонадата около двора на конюшнята, Мат вдигна яка да се предпази от навявания дъжд. Проклетият му дъжд! Човек можеше да се удави в него още преди да е излязъл съвсем на открито. Лампите, окачени по стената, бяха угаснали, освен двете при отворените крила на портата — единствените светещи точки в леещия се потоп. Не можеше да види стражите край портата. Сеанчанското отделение щеше да стои неподвижно като в някой приятен следобед. Ебударците най вероятно — също. Не обичаха да ги упрекват по никакъв повод. След малко той се отдръпна до вратата към преддверието, за да не подгизне съвсем. Около конюшните нищо не помръдваше. Къде се бяха дянали? Кръв и проклета пепел, къде?…
На портата се появиха конници, водени от двама пешаци, понесли фенери на дълги прътове. В дъжда не можа да ги преброи, но бяха доста. Дали сеанчанските вестоносци имаха носачи на фенери? Сигурно, в такова време. Мат се намръщи и пристъпи още крачка назад в преддверието. Оскъдната светлина от единствената лампа на стойката зад него бе достатъчна, за да превърне нощта навън в черен плащ, но той впери поглед в нея. След няколко минути се появиха четири закачулени човешки фигури и забързаха към вратата. Ако бяха вестоносци, щяха да го подминат, без да го погледнат.
— Твоят Ванин е голям грубиян — обяви Егеанин и отметна качулката си веднага щом се озова зад колоните. В тъмнината лицето й беше само сянка, но студът в гласа й му подсказа съвсем ясно какво ще види преди да пристъпи в преддверието. Веждите й се бяха свили, а сините й очи бяха като ледени клинове. Последва я намръщеният Домон, който изтърси дъжда от наметалото си, и след него две сул-дам, едната — бледа и русокоса, а другата — с дълга кестенява коса. Повече не можа да види, тъй като стояха с наведени глави и оглеждаха много съсредоточено плочките на пода. — Не ми каза, че има и двама мъже с него — продължи Егеанин, докато си сваляше ръкавиците. — Нито че ще идва и онази госпожа Анан. За щастие, мога да се приспособявам. Плановете винаги се приспособяват, щом котвата е суха. Като стана дума за сухо, да не си хукнал вече навън? Надявам се, че не си се оставил да те забележат.
— Какво искаш да кажеш с това „приспособяване“? — настоя Мат и оправи с ръце косата си. Светлина, мокра беше! — Вече всичко съм подредил! — Защо стояха мирно тия две сул-дам? Ако не беше виждал досега статуи на нежеланието, то двете изглеждаха точно това. — Кои са онези навън?
— Хората от хана — отвърна нетърпеливо Егеанин. — Първо, трябва ми подходяща свита, за да изглеждам както трябва в очите на уличните патрули. Онези двамата… Стражници ли бяха?… са яки мъже; от тях стават чудесни носачи на фенери. — Второ, не исках да рискувам да ги оставим. По-добре да са с нас от самото начало. — Тя кимна към сул-дам. — Това са Сета Зарби и Рена Еманин. Предполагам, че се надяват да им забравиш имената до утре.
При името Сета бледоликата трепна, с което за другата оставаше да е Рена. Нито една от двете не си вдигна главата. С какво ги държеше впрочем Егеанин в ръцете си? Не че беше важно. Важното сега беше, че двете са тук и са готови да направят каквото трябва.
— Няма смисъл да стоим тук — каза Мат. — По-добре да тръгваме. За нейните промени в плана си премълча. В края на краищата, докато лежеше в леглото на Тилин, и той бе решил да рискува с една-две промени.
Глава 31
Какво каза аелфинът
Сеанчанската благородничка се изненада и дори малко се ядоса, когато Мат я придружи към даманарника, Сета и Рена знаеха пътя, разбира се, а той уж трябваше да си вземе наметалото и каквото там щеше да си носи. Двете сул-дам тръгнаха след тях по оскъдно осветените коридори с провиснали на гърбовете им наметала и очи, забити в пода, Домон пое тила, все едно че подкара двете пред себе си като овци. Плитката, висяща от едната страна на главата му, се люшкаше, а очите му стръвно шареха по всеки пресичащ коридор и от време на време се попипваше по кръста, сякаш очакваше да намери там меч или боздуган. Освен тях коридорите с пъстрите гоблени бяха тихи и пусти.
— Имам една малка работа тук — каза Мат на Егеанин безгрижно, както само той го умееше, и й се усмихна. — Ти не се безпокой. Само за минутка. — Най-добрата му усмивка, изглежда, не й направи повече впечатление отколкото предния ден в стаята й в хана.
— Ако и сега ме издъниш… — изръмжа тя заплашително.
— Не забравяй кой го измисли — измърмори той, а тя изсумтя. Светлина, жените винаги си мислеха, че могат просто ей така да се набъркат и да свършат по-добре една работа, която си е само за мъж.
Поне престана да се жалва. Бързо се качиха на най-горния етаж на палата, а след това по тъмното и тясно стълбище на просторния таван. Светеха само няколко лампи, по-малко и от тези по коридорите долу, и непроходимият лабиринт от пътечки между дървените стаички тънеше в сиви сенки. Всичко беше спокойно и Мат задиша по-леко. Щеше да задиша още по-леко, ако Рена не въздъхна с видимо облекчение.