— Да тръгна с теб? — възкликна тя невярващо, отдръпна се и го погледна. Гордото й лице се беше намръщило презрително. — Гълъбче, не мога да си представя, че аз ще стана твоя любимка, а нямам намерение да ставам бежанка. Нито да оставям Алтара в ръцете на някоя, която сеанчанците ще изберат да ме замести. Аз съм кралицата на Алтара, Светлината дано да ми е на помощ, и няма точно сега да оставя страната си. Наистина ли смяташ да освободиш тези Айез Седай? Желая ти успех, щом трябва да го сториш, и на Сестрите желая всичко добро, — но ми се струва, че това е най-добрият начин главата ти да кацне на кола, миличък. Твърде хубава главица е, за да я отсекат и да я намажат с катран.
Той се опита отново да я задържи за раменете, но тя отстъпи, изгледа го убийствено и ръцете му се отпуснаха. Мат вложи в гласа си цялата тревога, която можа да намери в себе си.
— Тилин, погрижих се всички да узнаят, че тръгвам и че бързам да си замина преди да си се върнала, така че сеанчанците да разберат, че ти нямаш нищо общо с това, но сега…
— Сега се върнах и те изненадах — прекъсна го тя с гняв, — а ти ме върза и ме скри под леглото. Когато ме намерят на заранта, ще те мразя. Ще съм побесняла! — Усмихна се, но очите й светеха, вече не много далече от гнева, каквото и да беше казала за лисичета и как щяла да го отпрати. — Ще предложа награда за теб и ще кажа на Тюон, че може да те купи, когато те хванат, ако още те иска. В гнева си ще бъда съвършена за Кръвта. Ще ми повярват, патенцето ми. Вече казах на Сурот, че смятам да си обръсна главата.
Мат се усмихна вяло. Вярваше й. Ако го хванеха, наистина щеше да го продаде. „Жените нощем са като заплетен трънак — гласеше древна поговорка, — и дори те не могат да се измъкнат от трънака.“
Тилин настоя сама да ръководи завързването си. Изглежда, изпитваше гордост от това. Трябваше да бъде вързана с парчета от собствените й поли, все едно че го е изненадала и той я е надвил. Възлите трябваше да са здрави, за да не може да се освободи, колкото и да се бори, а тя се бореше здраво, след като я завърза, мяташе се толкова силно, че му се стори, че наистина иска да се освободи. Сигурно го искаше в края на краищата; устата й чак се изкриви в ръмжене, след като не успя. Глезените и китките й трябваше да се вържат едни за други зад гърба, за да не може да изпълзи по пода и навън в коридора. И разбира се, трябваше да не може да извика за помощ. Когато той нежно напъха една от копринените й кърпи в устата и върза друга през лицето й, тя се усмихна, но очите й светеха с ярост. Заплетен трънак в нощта.
— Ще ми липсваш — прошепна той и я напъха под леглото. И за своя изненада осъзна, че е истина. Светлина! Взе набързо наметалото си, ръкавиците и копието, духна лампите и излезе. Жените можеха да оплетат мъжа в този трънак преди да се е усетил.
Коридорите бяха все така пусти и тихи, освен звука от собствените му ботуши, но облекчението му приключи, щом стигна в преддверието, извеждащо към двора пред конюшнята.
Единствената запалена лампа на стойката мяташе треперлива светлина по неизбежните гоблени, но Джюйлин и изгората му ги нямаше, нито Егеанин и останалите. При това забавяне с Тилин всички те вече трябваше да са тук и да го чакат. Оттатък портика дъждът се лееше като плътна черна завеса, която скриваше всичко. Възможно ли беше да са отишли в конюшните? Тази Егеанин като че ли променяше плановете си, когато й скимне.
Мат изръмжа, загърна се в наметалото и се приготви да тръгне към конюшните през пороя. Тази нощ вече му беше писнало от жени.
— Значи наистина се каниш да си тръгнеш? Не мога да го позволя, Играчко.
Той изруга наум, обърна се и се озова срещу Тюон. Смуглото й лице беше скрито под дългия прозрачен воал. Кръгчето, придържащо воала на бръснатата й главица, представляваше цяла купчина огнекапки и перли, а в добавка към широкия, отрупан със скъпоценни камъни колан, стегнал тясното й кръстче, си беше същинско съкровище. Много подходящ момент да се заглежда човек по съкровища, няма що! За какво се беше събудила и какво, в името на Светлината, търсеше тук? Кръв и пепел, сега ако побегнеше и се развикаше стражите да го спрат…
Мат посегна да я сграбчи, но тя се дръпна и от резкия й удар китката му изтръпна, а ашандарей отхвърча настрани. Очакваше да побегне, но тя го засипа с дъжд от удари със стегнати длани и ръцете, й го засякоха като остриета на брадва. Мат имаше бързи ръце, най-бързите, които Том бе виждал в живота си, според твърденията на стария веселчун, но единственото, което можеше да направи, бе да се брани, забравил за намерението си да я хване. Ако не се налагаше много старателно да си пази носа, за да не му го счупи — или нещо друго да му счупи; как удряше само! — ако не беше тази необходимост, ставащото щеше да му се стори смешно. Стърчеше над нея, макар ръстът му да беше около средния, но тя му налиташе неуморно, със съсредоточена ярост, все едно че тя беше по-високата и по-силната, и се надяваше да го надвие. Непонятно защо, след малко пълните й устни се извиха в усмивка и ако нямаше ум в главата си, Мат щеше да си помисли, че в големите й влажни очи просветват искри на радост. — Огън да го гори дано, да мисли точно в този момент за женската прелест бе толкова зле, колкото да мисли за цената на скъпоценностите!