„Защо да не са прави жените? — свирепо прошепна Луз Терин в главата му. — В този град е по-лошо от затвор. Тук няма Извор! Защо да стоят? Защо един разумен човек трябва да стои тук? Можем да излезем навън, отвъд бариерата, само за ден, за няколко часа. Светлина, само за няколко часа!“ Гласът се разсмя неудържимо, лудешки. „О, Светлина небесна, защо ми е този безумец в главата? Защо? Защо?“
Ядосан, Ранд потисна Луз Терин до глухо бръмчене. Беше помислил да придружи жените извън града, само колкото да усети отново Извора, но единствена Мин прояви някакъв ентусиазъм. Нинив и Аливия не пожелаха да си признаят защо толкова държат да излязат навън, след като утринното небе предвещаваше дъжда, който сега се лееше като из ведро. Бяха излезли не за пръв път. За да усетят Извора, както той подозираше. Отново да отпият от Силата, макар и за кратко. Е добре, той щеше да издържи, без да може да прелива. Можеше да изтърпи липсата на Извора. Можеше! Трябваше да издържи, за да убие онези, които се бяха опитали да го убият.
„Не това е причината! — изрева Луз Терин, преодолял усилията на Ранд да то накара да замълчи. — Ти се страхуваш! Ако болестта надделее, докато се опитваш да използваш тер-ангреала за достъп, може да те убие, ако не и по-лошо! Може всички ни да убие!“
Виното се плисна на китката му, намокри ръкава му и пръстите му около чашата се стегнаха. Не се страхуваше! Нямаше да позволи на страха да го надвие. Светлина, все някой ден щеше да умре. Беше го приел.
„Посегнаха да ме убият и затова искам да умрат — помисли той. — Дори да отнеме малко време, може би дотогава болестта ще отмине. Да те изгори дано, трябва да доживея за Последната битка.“ Луз Терин в главата му се разсмя още по-лудешки.
В гостилницата се шмугна друг висок мъж — от вратата към конюшнята, почти под стълбището в дъното на залата. Мъжът отърси наметалото си, отметна качулката и закрачи към входа за Женската стая. С тази озъбена морда и остър нос, и с този поглед, който помете надменно хората по масите, приличаше донякъде на Торвал, но с двадесетина години по-състарено лице и прекалено дебел. Надникна през жълтата арка и извика с тънък, писклив глас, наситен с иллиански акцент:
— Госпожо Галгър, ще взема аз да тръгна утре заран. Рано. И да не ми вземаш пари за утре, ей!
Торвал беше тарабонец.
Ранд си взе наметалото, остави чашата на масата и излезе.
Обедното небе бе сиво и студено, дъждът бе позатихнал, но не много, и напъден от езерните ветрове, сам пъдеше всичко живо от улиците. Ранд придържаше наметалото си с една ръка, колкото за да опази сухи рисунките под палтото си, толкова и себе си да опази сух, а с другата държеше качулката над главата срещу порива на вятъра. Навяваните дъждовни капки го биеха в лицето като късчета лед. Подмина го самотен паланкин, косите на носачите висяха подгизнали на гърбовете им, а ботушите им шляпаха из локвите по каменната настилка. Малко хора се тътреха по улиците, плътно загърнати. До здрач оставаха още няколко часа, но той подмина някакъв хан с име „Сърцето на равнината“, без да влиза, а след него — „Трите господарки на Маредон“. Каза си, че е заради дъжда. Времето не беше подходящо да се мъкне от хан на хан. Но знаеше, че сам се лъже.
Някаква ниска пълна жена, загърната в тъмно наметало, изведнъж спря пред него и вдигна ръка.
— Значи тук си бил, в края на краищата — рече тя. Капките дъжд биеха по лицето й, но тя като че ли не ги усещаше. — Ханджийката ти мислеше, че си решил да се поразходиш до Аварин, но не беше сигурна. Боя се, че госпожа Кийни ще обръща много внимание кой от гостите й влиза и кой излиза. И ето ме сега, с подгизнали обувки и мокри чорапи. Като момиче обичах да се разхождам в дъжда, но изглежда някъде през годините чарът му се е загубил.
— Кацуан ли те прати? — попита я той, мъчейки се да скрие надеждата в гласа си. Беше запазил стаята си в „Главата на Съветничката“, за да може Кацуан да го намери. Едва ли щеше да я заинтригува, ако я принудеше да го търси от хан на хан. Особено след като не бе проявила никакво желание да го търси.
— О, не, тя никога не би го направила. — Верин изглеждаше изненадана. — Просто допуснах, че сигурно искаш да чуеш новината. Кацуан излезе да поязди с момичетата. — Намръщи се замислено и килна глава. — Макар че май не би трябвало да наричам Аливия „момиче“. Любопитна жена е тя. Но е твърде стара, за да стане новачка, за съжаление. О, да, за голямо съжаление. Попива всичко, което я учиш. Убедена съм, че знае почти всички начини да се унищожава нещо със Силата, но пък не знае почти нищо друго.