Часовникът на една лавица в Женската стая — часовник в сребърна кутия, беше му го описала Мин — отброи часа със звън на камбанки, когато той влезе, и докато изтърси мокрото наметало, се появи Лан. Стражникът срещна погледа на Ранд и той поклати глава. Не очакваше да се засекат точно сега. Дори за тавирен това като че ли граничеше с невъзможното.
След като получиха димящите чаши с вино и се настаниха на дългата червена пейка пред една от камините, Ранд разказа на Лан какво е решил и защо. За „защо“-то — отчасти. Само най-важното.
— Ако в този момент можех да ги хвана, щяха да ги убия и да се опитам да се измъкна, но убийството им няма да промени нищо. Или поне промяната ще е нищожна — поправи се той и се загледа намръщено в пламъците. — Мога да изчакам още ден, с надеждата, че ще ги намеря, или седмици. Или месеци. Само че светът няма да ме чака. Мислех, че досега ще съм приключил с тях, но събитията вече изпреварват всичките ми очаквания. И то само събитията, за които знам. Светлина, какво ли още може да е станало, за което не знам, само защото не съм го чул от бъбривата уста на някой търговец над чаша вино?
— Човек никога не може да знае всичко — кротко каза Лан, — а част от това, което си узнал, винаги ще се окаже невярно. Повечето пъти най-важната част. В съзнаването на това има мъдрост. А в това да продължиш по избрания път, независимо от всичко — кураж.
Ранд изпъна ботуши към огъня.
— Нинив каза ли ти защо тя и останалите дружат с Кацуан? Сега са излезли с нея да пояздят. — По-точно, вече се връщаха. Усещаше как Мин се приближава. Скоро щеше да се върне. Все още беше възбудена от нещо, което се надигаше и спадаше, сякаш се мъчеше да го удържи.
Лан се усмихна — рядко нещо в отсъствието на Нинив. Но усмивката не засегна ледените му очи.
— Забрани ми да ти го разкривам, но след като вече го знаеш… Двете с Мин са убедили Аливия, че ако успеят те самите да спечелят интереса на Кацуан, сигурно ще могат да я сближат и с теб. Откриха къде е отседнала и я помолиха да ги учи. — Усмивката повяхна и лицето му стана като изсечено от камък. — Жена ми направи саможертва заради теб, овчарю — тихо каза той. — Надявам се да не го забравиш. Тя не говори много, но съм сигурен, че Кацуан се държи с нея, все едно че е още Посветена или новачка например. Знаеш колко трудно ще е за Нинив да го понесе.
— Кацуан с всички се държи все едно че сме новачки — промърмори Ранд. Натрапник? Светлина, как да се разбере с тази жена? И все пак трябваше да измисли начин. Останаха да седят смълчани, загледани в пламъците, докато от ботушите им не започна да се вдига пара.
Връзката го предупреди и той се огледа тъкмо когато Нинив се появи на рамката на вратата към конюшнята, а след нея Мин и Аливия, които отърсваха дъжда от наметалата си и се мръщеха на мокрите петна по роклите си, сякаш бяха очаквали, че ще могат да яздят в това време, без да ги навали. Както обикновено, Нинив носеше своето бижу тер-ангреал, коланче и наниз, гривни и пръстени, и странния си ангреал гривна, свързана с пръстени.
Още докато се оправяше, Мин вдигна очи към Ранд и се усмихна, ни най-малко изненадана, че го вижда тук, разбира се. По връзката потече топлина като милувка. На другите две жени им отне повечко време, докато забележат него и Лан, но след като ги видяха, подадоха наметалата си на един от прислужниците да ги отнесе в стаите им и приседнаха до двамата мъже край камината и протегнаха ръце към огъня да се стоплят.
— Приятна ли ви беше разходката в дъжда с Кацуан? — попита Ранд и вдигна чашата да отпие от сладкото вино. Главата на Мин рязко се извърна към него и по връзката пробяга жилка на гузна съвест, но на лицето й се бе изписало искрено възмущение. Той едва не се задави, докато преглъщаше. Какво, нима срещата с Кацуан зад гърба му беше негова вина?
— Престани да гледаш Лан така сърдито, Нинив — каза той. — Верин ми каза. — Нинив го изгледа навъсено и той поклати глава. Всички жени казваха, че „всичко“, каквото и да значеше това „всичко“, винаги било по вина на мъжете и понякога като че ли наистина го вярваха! — Извинявам се за неприятностите, които сте изтърпели заради мен — продължи той, — но повече няма да ви се налага. Помолих я да ми стане Съветничка. По-скоро помолих Верин да й предаде, че искам да я помоля. Тази вечер. — Очакваше възклицания на приятна изненада и облекчение, но такива нямаше.