— Благодаря, госпожо Кийни. Верин ни е приятелка. Острата брадичка се вирна още повече.
— Мен ако питате, госпожо Фаршоу, когато мъжлето е хубаво, трябва да го пазиш и от приятелките.
Загледани в гърба на жената, бойко закрачила към червената арка, очите на Мин засвяткаха с веселието, течащо по връзката — тя явно правеше усилие да не се разсмее. Вместо да подаде писмото на Ранд, Мин счупи печата с палец и го разгърна пред всички, сякаш беше родена в този луд град.
Намръщи се леко, щом зачете, но само краткото лумване по връзката го предупреди. Мин смачка листа и се обърна към камината, а той скочи от пейката и го дръпна от ръката й тъкмо преди да го хвърли в пламъците.
— Не бъди глупав — промълви тя, хвана го за китката и вдигна очите си към него — големи и тъмни очи, и смъртно сериозни. А по връзката — мрачна напрегнатост. — Моля те, не бъди глупав.
— Обещах на Верин, че ще се помъча да не бъда — каза Ранд, но Мин не се усмихна.
Той приглади листа на гърдите си. Писмото беше написано с непознат почерк, а подпис нямаше.
„Зная кой си и ти желая всичко добро, но искам да се махнеш от Фармадинг. Където стъпи, Прероденият Дракон оставя смърт и разруха. Сега вече знам и защо си тук. Ти уби Рочаид и Кисман също е мъртъв. Торвал и Гедвин са заели горния етаж над един ботушар на име Зерам, на улица «Син шаран», точно над Иллианската порта. Убий ги и си върви, и остави Фармадинг в мир.“
Часовникът в Женската стая удари поредния час. Оставаха няколко часа до тъмно, преди да се срещне с Кацуан.
Глава 33
Улица „Син шаран“
Мин седеше кръстато на леглото — не толкова удобна поза с рокля, колкото с панталони — и въртеше един от ножовете между пръстите си. Том й беше казал, че това умение е съвсем безполезно, но понякога привличаше хорските погледи и караше хората около нея да внимават, без да й се налага да прави нещо повече. По средата на стаята Ранд държеше вдигнат меча си и оглеждаше прорезите, които бе направил по телената мрежичка на мирновръза, без да й обръща никакво внимание. Драконовите глави на китките му блестяха, метално червени и златни.
— Признаваш, че това трябва да е капан — изръмжа му тя. — И Лан го признава. Една полусляпа селейсинска коза ще има повече ум в главата, за да влезе сама в капан! „Само глупците целуват оса и гълтат огън!“ — позова се тя на старата пословица.
— Капанът всъщност не е капан, ако знаеш, че го има — разсеяно й отвърна той и леко наклони скъсаните нишки, за да си прилегнат една към друга. — Щом знаеш, че го има, можеш да измислиш начин да влезеш в него така, че да не е никакъв капан.
Тя замахна с все сила и хвърли ножа. Острието изсвистя пред лицето му, заби се във вратата и затрепери, а Мин скочи, спомнила си за последния път, когато го беше направила. Е, сега не лежеше върху него, а Кацуан нямаше да влезе. Лош късмет. Огън да го гори дано, онзи вкочанен възел от чувства в главата й дори не трепна, когато ножът профуча покрай него, на косъмче дори не трепна от изненада!
— Дори да успееш да хванеш натясно Гедвин и Торвал, знаеш, че и другите ще са там, скрити. Светлина, може да те чакат скрити петдесет наемници с извадени мечове!
— Във Фармадинг? — Той погледна щръкналия от вратата нож, но само поклати глава и продължи да оглежда телената връзка, пазеща тукашния мир. — Съмнявам се, че ще се намерят и двама наемници в целия град, Мин. Повярвай ми, не смятам да се оставя да ме убият точно тук. Ако не измисля начин да накарам капана да щракне, без да ме хване, няма да го доближа. — В него имаше толкова страх, колкото в някой камък! И също толкова разум! Не смятал да се остави да го убият? Сякаш някой някога го е смятал!
Тя се смъкна от леглото и отвори нощното шкафче да извади ремъка, който госпожа Кийни се грижеше да има във всяка стая, дори да е наета от чужденци. Беше дълъг колкото ръката й, широк колкото дланта й, с дървена дръжка в единия край и разцепен на три ивици в другия.
— Ако те наложа ей с това, май ще си продухаш носа достатъчно да помиришеш какво те чака!
Точно тогава влезе Нинив, с Лан и Аливия. Нинив и Лан бяха с наметала и Лан носеше меча си. Нинив бе свалила всичките си накити, освен една гривна с гема и коланчето със скъпоценните камъни — „кладенеца“, Лан притвори тихо вратата. Нинив и Аливия спряха, зяпнали Мин с вдигнатия над главата й ремък.
Тя бързо го пусна на килима и го срита под леглото.
— Не мога да разбера защо позволяваш на Лан да направи това, Нинив — заговори тя с цялата твърдост, на която беше способна в момента. Но прозвуча съвсем твърдо. Защо всички винаги решаваха да влязат в най-неподходящия момент?