— Една Сестра трябва понякога да разчита на преценките на Стражника си — хладно й отвърна Нинив, докато си слагаше ръкавиците. Лицето й все едно беше на някоя кукла от порцелан, толкова чувство изразяваше. О, да, тя беше Айез Седай от глава до пети.
„Той не ти е Стражник, мъж ти е — искаше да й каже Мин, — и можеш поне да отидеш с него да го пазиш. Не знам дали моят Стражник някога ще се ожени за мен, а и ме заплаши, че ще ме върже, ако аз се опитам да ида с него!“ Не че беше упорствала много по тази точка. Щом бе решил да се държи като глупав гъсок, имаше по-добри начини да го спаси, вместо да се опитва да намушка някого с нож.
— Щом сме решили да го правим, овчарю — каза мрачно Лан, — хайде да почваме, докато още е светло. — Сините му очи изглеждаха по-студени от всякога и твърди като лъскави камъчета. Нинив го погледна с такава тревога, че Мин почти я съжали.
Ранд закопча колана с меча над палтото си, заметна се с наметалото с качулката, увиснала на гърба, и се обърна към нея. Лицето му беше твърдо като на Лан, синьо-сивите му очи — почти толкова студени, но замръзналият камък в главата й засия с жилки от огнено злато. Прииска й се да сплете длани в черно боядисаната му коса, дето почти докосваше раменете му, и да го целуне, все едно колко хора ги гледаха. Но вместо това вирна брадичка и го изгледа с нескрит укор. И тя не допускаше, че ще се остави да го убият тук, но нямаше да му позволи да си въобрази, че ще се предаде само защото е толкова упорит.
Той не се опита да я прегърне. Кимна, сякаш я разбираше, и взе ръкавиците си от масичката до вратата.
— Ще се върна колкото може по-скоро, Мин. След това ще отидем при Кацуан. — Златните жилки продължиха да блестят дори след като излезе, последван от Лан.
Нинив се поспря на вратата.
— Ще ги наглеждам и двамата, Мин. Аливия, моля те, остани с нея и гледай да не направи някоя глупост. — Цялата се беше превърнала в образец на хладна айезседайска сдържаност. Докато не погледна към коридора. — Огън да ги гори дано! — проплака Нинив. — Тръгнаха! — И се затича, оставяйки вратата отворена.
Аливия я затвори.
— Да вземем да си поиграем на нещо, колкото да мине времето, Мин? — Седна на столчето пред камината и извади дебел конец от кесията си. — На „котешка люлка“?
— Не, благодаря, Аливия — каза Мин и само дето не поклати глава на досадната й настойчивост. Ранд бе доволен от това, което Аливия предстоеше да направи, но самата Мин се бе постарала да я опознае и това, което разбра за нея, беше смайващо. Външно бившата дамане изглеждаше зряла жена, далече над средна възраст, строга и сурова, дори заплашителна понякога. Във всеки случай беше успяла да сплаши Нинив. Нинив рядко казваше „моля“ на когото и да било, освен на Аливия. Но я бяха направили дамане едва на четиринадесет години и любовта към детските игри не беше единствената й особеност.
Мин съжали, че в стаята няма часовник, макар че единственият хан, който можеше да си представи с часовници във всяка стая, щеше да е хан за кралици и крале. Тя закрачи напред-назад под бдителния поглед на Аливия, и започна да отброява наум секундите, мъчейки се да прецени колко време ще е нужно на Ранд и останалите, докато се измъкнат незабелязано от хана. Когато реши, че е минало достатъчно, извади наметалото си от гардероба.
Аливия понечи да й препречи пътя. В изражението й вече нямаше нищо детинско.
— Няма да тръгваш след тях — каза тя много твърдо. — Това сега само ще им навлече неприятности и аз няма да го позволя.
Цветът на дрехите й никак не отиваше на тези сини очи и златиста коса, но на Мин тя напомни за леля й Рана, която като че ли винаги успяваше да разбере, че си направила някоя беля, и винаги се стараеше да направи така, че да не помислиш да я повториш.
— Помниш ли онзи наш разговор за мъжете? — Аливия се изчерви силно и Мин бързо добави: — Имах предвид онзи, как те не винаги мислят с мозъците си. — Често беше срещала жени, които ръмжаха, че друга жена нищо не разбирала от мъже, но честно казано, досега не беше познавала такава, докато не срещна Аливия. Тя буквално нищо не знаеше за мъжете! — Без мен Ранд ще си навлече куп неприятности. Аз ще отида да намеря Кацуан, и ако се опиташ да ме спреш… — Вдигна и размаха стиснатия си юмрук.
Аливия я изгледа намръщено, помисли и каза:
— Чакай да си взема наметалото. Ще дойда с теб.
По улица „Син шаран“ не се мяркаха нито носилки, нито слуги в ливреи, а екипажи на каляски никога нямаше да могат да се проврат по тази тясна каменна криволица. От двете страни улицата беше притисната от зидани с камък дюкяни и къщи с плочести покриви, повечето на два етажа и на места сгъчкани една до друга, а другаде — с тесни задънени проходи помежду им. Настилката беше още хлъзгава от дъжда, а студеният вятър се мъчеше да отмъкне наметалото на Ранд, но хората бяха наизлезли отново навън и се бутаха, забързани насам-натам. Уличните стражи, единият с дълъг прът за хващане на рамото, спряха да погледнат меча на Ранд, но след това отминаха по пътя си. Недалече от другата страна на улицата на цели три етажа, без да се брои таванът под високия покрив, се издигаше постройката, приютила дюкяна на Зерам.