Слабият мъж почти без брадичка пусна монетата на Ранд в кесията си и с тънка дървена лопатка вдигна изпечения с кафява коричка месеник от скарата на подвижната си сергия. Лицето му беше сбръчкано, палтото опърпано, а дългата му сива коса беше прибрана назад с кожена каишка. Очите му пробягаха по меча на Ранд и бързо се извърнаха настрана.
— Що питаш за ботушаря? Я дръж, най-хубавото овнешко. — Ухили се озъбено и брадичката му почти се скри, а очите му зашариха неспокойно. — И Първата съветничка не яде по-добро.
„Когато бях момче, на месениците им викаха пай — измърмори Луз Терин. — Купувахме си ги и…“
Ранд заподхвърля горещия месеник от ръка в ръка да потисне гласа, топлината се просмука през ръкавиците му.
— Искам да знам що за човек е този, който ще ми направи ботушите. Как се отнася към чужденците? Ако не ги обича, не се старае много.
— Да, госпожо — каза човекът без брадичка, сведе глава пред някаква дебела побеляла кривогледа жена, уви четири горещи месеника в груб хартиен плик и й го подаде, преди да й вземе парите. — За мен е удоволствие, госпожо. Светлината да ви освети дано. — Тя се затътри, без да каже дума, пъхнала увитите месеници под наметалото си, а той направи кисела гримаса зад гърба й преди отново да обърне внимание на Ранд. — Към чужденците ли? Зерам, да ти кажа, никога не е бил мнителен, а и да беше, Милса щеше да му го избие от главата. Жена му де. Откакто им се изпожениха децата, Милса дава горния етаж под наем. Поне когато намери някой, който няма нищо против да го заключват нощем — засмя се той. — Милса вдигна стълби до третия етаж, че да си е отделно, но не иска да плати да избият и врата, затуй стълбите излизат в дюкяна, а да го остави нощем отключен не смее. Ти ще го ядеш ли тоя месеник, или само ще го гледаш?
Ранд бързо отхапа, изтри горещата мазнина от брадичката си и отиде под заслона на стрехата на близката точиларница. Други хора по улиците си взимаха и хапваха бързия обяд от уличните продавачи — банички с месо, пържена риба или фунии, пълни с печен нахут. Трима-четирима от мъжете, високи колкото него, и две-три от жените, надвишаващи по ръст повечето мъже по улицата, можеха да са айилци. Онзи без брадичката, изглежда, не беше измамник, а може би и защото просто не беше ял нищо от закуска, но по едно време Ранд се усети, че е излапал целия месеник, и отиде да си вземе втори. Този път започна да яде по-бавно. Работите на Зерам, изглежда, вървяха добре. Макар и не непрекъснато, в дюкяна му влизаха мъже, повечето понесли ботуши за поправка. Дори и да пускаше гости горе, без да са го предупредили, сигурно след това щеше да може да ги разпознае, а навярно и още двама-трима души наоколо.
Ако изменниците наистина бяха наели горния етаж, това, че са заключени през нощта, едва ли представляваше кой знае какво неудобство за тях. Откъм юг тясната уличка отделяше къщата на обущаря от съседната едноетажна и там беше опасно за скачане, но от другата страна стена до стена с обущарския дюкян се издигаше двуетажната постройка на една шивачка. Сградата на Зерам нямаше прозорци, освен на фасадата — отзад имаше друга уличка, от която се извозваше боклукът; Ранд вече беше проверил — но трябваше да има някакъв изход към покрива, за да се сменят покривните плочи, когато се наложи. Оттам лесно можеше да се скочи на покрива на шивачката, след което само три крачки и следваше друга ниска постройка, свещоливница, а от нея лесно можеше да се скочи на улицата. Рискът нощем нямаше да е кой знае какъв, а дори и денем, стига да се пазиш да не те видят от улицата и да се оглеждаш за уличната стража, докато слизаш. Улица „Син шаран“ извиваше така, че най-близките наблюдателни площадки на стражата не се виждаха оттук.
Двама мъже, които се приближаваха към ботушарницата го накараха да се обърне и да се престори, че се е загледал в изложените на една лавица на точиларската работилница ножици и ножове. Единият беше висок, макар и не колкото предполагаемите айилци. Качулките скриваха лицата им, но никой от двамата не носеше ботуши през рамо и макар да придържаха наметалата си с две ръце, вятърът развяваше пешовете им и оголваше краищата на ножниците на мечовете. Малко по-силният порив смъкна качулката от главата на по-ниския и той бързо я дръпна, но белята вече беше станала. Чарл Гедвин си беше прибрал косата на тила със сребърна шнола, украсена с голям червен камък, но пак си беше мъжът с коравото лице и предизвикателна осанка. А присъствието на Гедвин издаваше, че другият е Торвал. Никой от останалите не беше толкова висок.