Ранд изчака, докато двамата влязат в дюкяна на Зерам, облиза няколкото мазни трохи по ръкавиците си и отиде да потърси Нинив и Лан. Намери ги преди да се е отдалечил толкова по завоя на улицата, че ботушарницата да се скрие от погледа му. Свещоливницата, която си беше набелязал за слизане от покривите, оставаше малко зад него, със задънена уличка от едната страна. Отпред тясната улица завиваше на другата страна. На не повече от петдесетина крачки по-нататък имаше наблюдателна площадка с уличен страж на нея, но друга триетажна сграда, на някакъв майстор на мебели, от другата страна на свещоливницата, скриваше покривите от погледа му.
— Шест души разпознаха Торвал и Гедвин — каза Лан, — но останалите — никой. — Говореше тихо, въпреки че минувачите поглеждаха тримата съвсем бегло и ги подминаваха. Гледката на двама мъже, понесли мечове под наметалата си, беше достатъчна, за да накара всеки, който ги е забелязал, да закрачи по-бързо.
— Един касапин надолу по улицата твърди, че двамата редовно си купували от него — съобщи Нинив, — но само колкото за двама и никога повече. — Изгледа Лан накриво, все едно че нейното доказателство тежи повече.
— Видях ги — каза Ранд. — Влязоха вътре. Нинив, можеш ли да ни повдигнеш с Лан на онзи покрив от уличката зад сградата?
Нинив изгледа намръщено къщата на Зерам и потърка с ръка коланчето на кръста си.
— Един по един ще мога — отвърна накрая тя. — Но ще отиде повече от половината от Кладенеца. Няма да мога да ви сваля обаче.
— Да ни качиш е достатъчно — каза Ранд. — Ще излезем по покривите и ще слезем откъм свещоливницата.
Тя възрази, разбира се, докато крачеха обратно по улицата към дюкяна на ботушаря. Нинив винаги възразяваше на всяко нещо, което не го е измислила тя.
— Аз значи трябва само да ви кача и да чакам? — измърмори тя и се огледа начумерено наляво и надясно така свирепо, че много минувачи се дръпнаха боязливо настрана по-скоро заради нея, отколкото заради двамата мъже, с мечове или без мечове. После извади ръката си изпод наметалото да покаже гривната със светлочервените камъчета. — Това може да ме покрие с броня, по-добра и от най-здравата стомана. И да ме порази меч, няма да усетя дори. Смятах, че ще вляза с вас двамата.
— И какво ще направиш? — тихо я попита Ранд. — Ще ги държиш със Силата, докато ние ги убиваме ли? Или сама ще ги убиеш? — Тя заби навъсен поглед в паважа.
Подминаха дюкяна на Зерам и Ранд спря пред ниската къща и се огледа най-небрежно. Улични стражи не се мяркаха. Но не беше видял стражи и когато тръгна след Рочаид. Бързо влезе в уличката с Нинив.
— Нещо се умълчахме — каза Лан зад гърба им.
Нинив направи още три крачки преди да отговори, без да се забавя или да се обръща назад.
— Не бях мислила, че ще е така. Мислех, че ще е нещо като приключение — битка с Мраколюбци, с ренегати Аша’ман, но вие просто ще ги убиете преди да са разбрали, че сте там, нали?
Ранд се обърна към Лан, но той само поклати глава. Разбира се, че щяха да ги убият, без да ги предупреждават — ако успееха. Това нямаше да е двубой, а екзекуция. Ранд поне много се надяваше да стане точно така.
Преходът между двете сгради се оказа малко по-широк от другия, излизащ на улицата. Каменистата земя беше разровена от следите на количките, извозващи всяка сутрин боклука. От двете им страни се издигаха слепи каменни стени. Никой не държеше да си има прозорец, гледащ към кофите за смет.
Нинив постоя малко, вперила поглед в задната стена на къщата на Зерам, след което въздъхна.
— Убийте ги, докато спят, ако можете. — Каза го много тихо за толкова свирепи думи.
Нещо невидимо стегна изведнъж Ранд под мишниците и той бавно се заиздига във въздуха и стигна надвисналия ръб на стряхата. Невидимата сбруя изчезна и ботушите му се спуснаха на покрива, като малко се плъзнаха по влажните сиви каменни плочи. Той се присви и запълзя напред на четири крака. Няколко мига след това Лан също кацна до него. Стражникът също изпълзя до Ранд, но първо надникна в уличката долу.
— Отиде си — прошепна Лан, после посочи. — Ще влезем оттам.