Изведнъж дъхът замръзна в гърлото й. Уличните стражи бяха спрели, може би стотина мъжа и си викаха един на друг, сякаш не знаеха какво да правят. Бяха се спрели точно пред входа на ботушарницата. О, Светлина, Лан! И Ранд също, Ранд винаги, но преди всичко сърцето на сърцето й, Лан!
Пое си дъх с усилие. Сто души! Напипа с ръка коланчето с гемите, „кладенеца“ на кръста си. Беше се запазил едва половината съхранен в него сайдар, но сигурно щеше да й стигне. Трябваше да й стигне, въпреки че все още не знаеше за какво. Придърпа качулката над главата си и закрачи към мъжете, струпани до ботушарницата. Никой не се обръщаше да я погледне. Можеше да…
Нечии ръце я сграбчиха, дръпнаха я рязко назад и я обърнаха.
Бяха Кацуан и Аливия. И я повлякоха по улицата. Надалече от ботушарницата. Мин крачеше до Аливия и хвърляше тревожни погледи през рамо. Изведнъж трепна.
— Той… Мисля, че падна — прошепна тя. — Мисля, че е в несвяст. Ранен е. Колко тежко — не знам.
— Тук не ще му помогнем, нито на себе си — каза спокойно Кацуан. Златните дрънкулки, провиснали над челото й от кока, се полюшваха под качулката й, докато въртеше глава и очите й шареха по хората пред тях. Държеше с ръка качулката заради вятъра, а наметалото се вееше свободно зад гърба й. — Искам да се махнем оттук преди на някое от онези момченца да му е хрумнало да накара жените да си открият лицата. Всяка Айез Седай, хваната този Следобед на улица „Син шаран“, ще трябва да отговаря на някои въпроси заради онова дете.
— Я ме пуснете! — сопна се Нинив. Лан. Щом Ранд бе паднал и бе в несвяст, какво оставаше за Лан? — Трябва да се върна да им помогна! — Двете жени я повлякоха със себе си, стиснали я с железни ръце. Всеки, когото подминеха, зяпаше към ботушарницата.
— Вече направи твърде много бели, глупаво момиченце! — Гласът на Кацуан режеше като бръснач. — Казах ти за стражите на Фармадинг. Пфу! Такава паника вся у Съветничките с това преливане, където никой не може да прелива. Ако стражите ги хванат, ще е заради теб.
— Мислех, че сайдар е без значение — отвърна отчаяно Нинив. — Беше съвсем малко и за кратко. Мислех, че… няма да го забележат дори.
Кацуан я погледна отвратено.
— Аливия, насам — рече тя и придърпа Нинив на ъгъла. Улицата се беше изпълнила с малки групички хора, които бърбореха възбудено. Един мъж махаше енергично с ръка над главата си, сякаш въртеше тояга с кука за хващане.
— Кажи нещо, Мин — подкани умоляващо Нинив. — Не можем просто да ги оставим така. — Дори не помисли да се обърне към Аливия, пред чието лице дори това на Кацуан изглеждаше меко.
— Не чакай съчувствие от мен. — Тихият глас на Мин беше смразяващ, като на Кацуан. Тя погледна Нинив накриво и много сърдито, след което отново, извърна очи към улицата. — Помолих те да ми помогнеш да ги спрем, но главата ти се оказа тъпкана с вълна кратуна като техните. Сега трябва да разчитаме само на Кацуан.
— Че какво може да направи тя? — изсумтя Нинив. — Трябва ли да ти напомням, че Лан и Ранд са зад нас — и с всяка минута остават все по-далече?
— Момченцето не е единственият, който има нужда от уроци по прилично държане — измърмори Кацуан. — Все още не ми се е извинил, но е казал на Верин, че ще го направи, и смятам, че засега мога да се задоволя с това. Пфу! Това момче ми създава повече грижи от всеки десет други, които съм познавала. Ще направя каквото мога, детенце, което е малко повече от това, което ти би могла, бутайки се в ръцете на уличната стража. Само че оттук нататък ще правиш точно каквото аз кажа, инак ще накарам Аливия да седне върху теб! — Аливия кимна. Както и Мин!
Нинив сбърчи лице. Тази жена уж трябваше да я зачита! Все пак една гостенка на Първата съветничка наистина можеше да направи повече от нищо и никаквата Нинив ал-Мийра, макар и да носеше пръстена с Великата змия. Заради Лан трябваше да се примири с Кацуан.
Но когато попита Кацуан какво точно се кани да направи, за да освободи двамата, единственият отговор, който старата благоволи да даде, беше:
— Доста повече, отколкото бих искала, момиченце, стига изобщо да мога да направя нещо. Но обещах на момчето и си държа на обещанията. Надявам се да го запомни.
Изречено с толкова леден глас не беше отговор, който вдъхва увереност.
Ранд се събуди сред тъмнина и болка, легнал на гръб. Ръкавиците му ги нямаше. Усети под себе си груба постеля. Бяха свалили и ботушите му. Ръкавиците ги нямаше! Знаеха кой е! Надигна се предпазливо да седне. Лицето му беше подуто и всеки мускул го болеше, сякаш го бяха пребили от бой, но като че ли нямаше нищо счупено.