— Ще направя, каквото казвате. Простете, но ми прозвуча сякаш се каните да отсъствате дълго.
Ранд сви рамене. Вярваше на Върховния лорд толкова, колкото на всеки друг. Почти.
— Знае ли човек? Времената са несигурни. Погрижи се Главната надзорница Тарсин да получи необходимите й средства и да се открие школата в Кемлин. В Тийр също, стига нещата да не се променят.
— Ваша воля — повтори Добрайн и напъха пакетите под палтото си. И отново лицето му не изрази никакво чувство. Опитен играч в Играта на Домове беше този Добрайн.
Главната надзорница, от своя страна, интересно как успя да си придаде едновременно доволен и разочарован вид, и се зае съвсем ненужно да приглажда диплите на роклята си, какъвто навик имат жените, когато много се стараят да не кажат на глас онова, което им се върти в ума. Колкото и да се оплакваше от чудаци и философи, ревнива си беше за благополучието на своята Академия. Една сълза нямаше да пророни, ако другите школи изчезнеха и учените им трябваше да дойдат в Академията. Заедно с философите. Какво ли щеше да помисли за една определена заповед в пакета на Добрайн?
— Намерих всичко, което ми трябва — заяви Мин, остави рафтовете и тръгна към тях, залитайки под тежестта на натъпканите в дисагите книги. Простото й кафяво палто и панталони бяха почти като онези, които носеше, когато Ранд за пръв път я срещна в Бейрлон. Все мърмореше за тях, докато всички, които я познаваха, не решиха, че той я е помолил да си облича рокли. Сега обаче се усмихваше, доволно и малко закачливо.
— Дано товарните коне все още да са там, където ги оставихме. Иначе милорд Дракона ще трябва да стане кон и да си сложи дисаги.
Идриен зяпна възмутена, но Добрайн се подсмихна. Виждал беше Мин и преди.
Ранд се постара да се отърве от тях колкото може по-бързо, тъй като вече бяха чули и видели повече, отколкото му се искаше. Отпрати ги с последното предупреждение, че изобщо не се е появявал тук. Добрайн кимна, сякаш не беше очаквал друго. Идриен го изгледа умислено преди да излезе. Ако изтървеше нещо, което да се чуе от слуга или учен, до два дни щеше да го знае целият град. Във всеки случай не му оставаше много време. Дори наблизо да нямаше някой, който да разбере, че е отворил Портал, всеки, който се огледаше за признаци, щеше да надуши, че в града се е появил тавирен. А той не смяташе, че е дошъл моментът да се разкрива.
Когато вратата се затвори след тях, той изгледа Мин за миг, след което взе дисагите и ги метна на рамото си.
— Само твоите ли? — Тя пусна своите на пода, опря юмручета на бедрата си и се навъси. — Понякога наистина се държиш като овчар. Тия дисаги тежат като пълни с камъни. — Но прозвуча по-скоро развеселена, отколкото ядосана.
— Трябваше да вземеш по-малко книги — отвърна й той, докато си слагаше ръкавиците, за да скрие драконите. — Или по-леки.
Обърна се към прозореца и изведнъж главата му се замая. Коленете му се подкосиха и той залитна, а в главата му блесна и се стопи нечие лице. Ранд стисна зъби да се съвземе и се стегна. И замайването изчезна. Луз Терин изпъшка дрезгаво някъде в сенките. Дали не беше неговото лице?
— Ако смяташ да ме караш да ги мъкна, откажи се — изръмжа Мин. — Виждала съм и по-добри преструвки. Хайде падни пак де!
— Вече не. — Когато преливаше, бе подготвен за това, което стана сега. Можеше донякъде да го контролира. Обикновено. Повечето пъти. Но този шемет без сайдин беше нещо ново. Сигурно просто се беше извърнал твърде бързо. А може би свинете наистина летяха. Намести и нейните дисаги на другото си рамо. Мъжете в двора на конюшнята още шетаха около онова нещо. Строяха. — Мин…
Челото й моментално се навъси. Замълча за миг, докато и тя си сложи червените ръкавици и затропа с крак. Опасен знак у всяка жена, особено ако носи ножове.
— Разбрахме се вече, Ранд, ал-Тор, проклети Прероден Драконе! Ти няма да ме оставиш!
— Изобщо не ми е хрумвало такова нещо — излъга той. Много беше слаб. Не можеше да се насили да изрече думите, да я накара да остане. „Твърде слаб — помисли с горчивина, — а тя като нищо може да загине заради това, Светлината да ме изгори дано завинаги!“
„Ще те изгори“ — обеща Луз Терин.
— Само помислих, че трябва да знаеш какво вършим и какво ни предстои — продължи Ранд. — Не бях съвсем откровен. — Стегна се и сграбчи сайдин. Стаята се завихри и той яхна лавината от огън, лед и поквара, и коремът му натежа от гадост. Но успя да се удържи прав, без да залита. Едва. И едва успя да запреде сплитовете за Портала, отварящ се към заснежената поляна с двата коня, вързани на ниския дъбов клон.