Грейди и Ейрам вече се бяха качили на конете си и той не можа да отличи техните миризми сред другите. Нямаше и нужда. За Грейди винаги беше смятал, че прилича на селяк, въпреки черното му палто и сребърния меч на ръката. Но не и сега. Вкаменен като статуя на седлото, ашаманът оглеждаше стражите на Пророка с мрачния поглед на човек, който се двоуми кого да удари първо. Виж, Ейрам с неговото калайджийско палто с дразнещ очите жлъчнозелен цвят, с дръжката на меча, щръкнала над рамото му… лицето на Ейрам грееше така възбудено, че сърцето на Перин потъна в петите. В Масема Ейрам бе видял човек, отдал живот, сърце и дух на Преродения Дракон. А за Ейрам Преродения Дракон стоеше по ранг малко след Перин и Файле.
„Не направи добро на момчето — бе казал веднъж Илиас на Перин. — Помогна му да се освободи от това, в което вярваше, и сега единственото, в което му остана да вярва, си ти и този меч. Никак не е достатъчно, не само за него, за никого не е.“ Илиас познаваше Ейрам още като Калайджия, преди да вземе меча.
Казан с кипнала гозба, която можеше да се окаже и отровна за някого.
С колкото и възхита да бяха гледали стражите Перин, не помръднаха да направят път, докато някой не им извика от един прозорец на къщата. Едва тогава се отдръпнаха, и то колкото да пропуснат ездачите да минат един по един. Да се добереш до Пророка без разрешение никак не беше лесно. А да го напуснеш без разрешение беше невъзможно.
След като най-сетне се измъкнаха от Масема и охраната му, Перин наложи колкото се може по-бърз ход през претъпканите улици. До скоро Абила бе представлявала голямо и процъфтяващо селище, с каменните си пазарища и стигащите до четири етажа сгради с покриви от каменни плочи. Все още беше голямо, но на мястото на доскорошни жилищни сгради и ханове се мяркаха жалки купища развалини. Нито една странноприемница не бе оцеляла в Абила, или пък къща, чиито обитатели не бяха побързали да възхвалят славата на лорд Преродения Дракон. Ядосаше ли се Масема, не се церемонеше.
Повечето от хората по улиците не приличаха на местни жители — сива тълпа, облечена в груби дрехи от бозав шаяк; отдръпваха се боязливо да им сторят път. Деца не се мяркаха, нито кучета. Гладът тук мъчеше и хора, и животни. И навсякъде беше пълно с въоръжени мъже, които газеха в мръсния, разкалян снощен сняг, блъскаха и събаряха хората, не успели навреме да се дръпнат от пътя им, и принуждаваха дори волските впрягове да ги заобикалят. Виждаха се навсякъде. В градчето сигурно имаше хиляди като тях. Армията на Масема бе дрипава сган, но поне досега четта й компенсираше всичко, което й липсваше. Слава на Светлината, че се съгласи да вземе със себе си само сто души. Цял час се наложи да спорят за бройката, но накрая се съгласи. Накрая бе победило желанието на Масема да стигне бързо при Ранд, въпреки че за Пътуване не искаше и да чуе. Малцина от следовниците му разполагаха с коне, а колкото повече тръгнеха пеша, толкова по-бавно щяха да стигнат. Поне щеше да пристигне в лагера на Перин, докато се стъмни.
Перин не забеляза други конници. Привличаха погледите на мъжете с оръжия — студени, трескави погледи. Много често при Пророка идваха добре облечени хора, разни благородници и търговци, с надеждата, че лично изразеното покорство ще им донесе повече благословия и по-малко наказания, но обикновено си тръгваха пеша. Свитата му обаче никой не се опита да спре, само дето се налагаше да заобикалят отдалече тълпите следовници на Масема. Щом напускаха на коне, значи такава е била волята на Масема. При все това на Перин не се наложи да напомня на останалите да се движат вкупом. Из Абила се долавяше някакво смътно чувство на изчакване и никой, който имаше капка ум в главата, не държеше да се окаже наблизо, когато това изчакване свърши.
Перин изпита облекчение, когато Балвер подкара коня си по една странична улица недалече от дървения мост, извеждащ извън града. Още по-голямо бе облекчението му, след като прекосиха моста и подминаха последните стражи. Сбръчканият дребен мъж с чворестите пръсти и протритото бозаво палто, провиснало на гърба му, можеше да се грижи достатъчно добре за себе си въпреки окаяната си външност, но Файле градеше подобаваща за истинска благородничка домашна свита и никак нямаше да остане доволна, ако Перин допуснеше нейният секретар да пострада. Нейният, както и на Перин. Перин не беше сигурен дали му харесва много, че си има секретар, но трябваше да признае, че човекът притежава и други дарби освен добрия почерк. Което доказа веднага щом се ометоха от града и навлязоха сред ниските гористи хълмчета. Повечето бяха оголени и тъмни, а малкото, които бяха опазили листа и иглички, стояха като ярки зелени петна по околната белота. По пътя бяха сами, но замръзналият сняг в коловозите ги забавяше.