— Защо още се маете тук? — извика високо той. — Защо всички не сте тръгнали да я търсите? — Чак сега усети, че се е развикал. Искаше му се да завие вълчи, да ги разкъса. — Светлината всички ви да изгори дано, какво чакате?
Безстрастният й отговор, все едно му докладваше колко зоб е останал за конете, го прободе като остър шип и само усили гнева му. Още повече, че беше права.
— Хванаха ни в засада двеста-триста души, лорд Перин, но знаете не по-зле от мен, че има поне още десет такива банди, които върлуват в околностите. Тръгнем ли да ги гоним със сила, може да влезем в битка, която да ни струва скъпо, срещу айилци, без да знаем дори дали точно те държат в плен съпругата ви. Или дори дали все още е жива. Първо трябва това да разберем, лорд Перин, иначе всичко друго е безполезно.
„Дали все още е жива“. Перин потръпна. Студът изведнъж стигна до костите му. Трябваше да е жива! Трябваше. О, Светлина, трябваше да й позволи да дойде с него в Абила. Лицето на Анура, обкръжено от тарабонските плитки, го гледаше съчувствено. Изведнъж той усети болка в дланите си, стиснали до изнемога юздите. Отпусна ги с усилие и размърда пръсти под дебелите ръкавици.
— Тя е права — каза тихо Илиас. — Овладей се. Забъркаш ли се е айилците, рискуваш да загинеш. И сигурно ще доведеш още много хора до лош край. Каква полза от смъртта, ако жена ти пак си остане в плен? — Опита се да го каже небрежно, но Перин подуши колко е напрегнат. — Все едно, ще я намерим, момко. Жена като нея може и да им е избягала. И да се опитва да се добере дотук пеша. С рокля ще й трябва време. Съгледвачите на Първата ще й намерят дирите. — Поглади дългата си рошава брада и се изкикоти, не особено доволен от хрумването си. — Ако не намеря нещо повече от майенци, кора ще ям. Но ще ти я върна.
Не можеше да го заблуди.
— Да — хрипливо отвърна Перин. Никой не можеше да се измъкне пеш от айилците. — Тръгвай веднага. Побързай. — Изобщо не можеше да го заблуди. Илиас очакваше да намери Файле мъртва. Трябваше да е жива, а това означаваше, че е в плен, но по-добре пленничка, отколкото…
Не можеха да си говорят безмълвно като с вълците, но Илиас се поколеба, доловил сякаш мислите на Перин. Но не се опита да ги опровергае и тръгна на югоизток. Ейрам го последва, лицето му бе помръкнало. Някогашният Калайджия никак не обичаше Илиас, но почти толкова силно, колкото го ненавиждаше, боготвореше Файле, ако не за друго, то защото беше жената на Перин.
Нямаше да е от полза да осакатят животните, каза си Перин и се намръщи. А му се искаше да препуснат. Тънки пукнатини като паяжина пропукаха душата му. Върнеха ли се с лоша вест, щеше да се пръсне. За негова изненада, тримата Стражници подкараха конете си през дърветата след Илиас и Ейрам, сред пелени от сняг, вълнените им наметала се развяваха.
Съвзе се някак и кимна благодарно на Масури и Сеонид, като включи в жеста си Едара и Кареле. Която и от двете да го беше предложила, ясно бе коя е разрешила. Като мярка за сигурност Мъдрите бяха постановили никоя Айез Седай да не си позволява инициативи. Особено да се разпореждат. Сигурно им се искаше, но никоя от двете не изрази повече тревога от едно трепване на миглите.
Не всички гледаха отдалечаващите се мъже. Анура ту излъчваше съчувствие към него, ту поглеждаше боязливо Мъдрите с крайчеца на окото си. За разлика от другите две, тя нищо не бе обещавала, но айилките я безпокояха почти колкото тях. Гален гледаше с едно око Берелайн, очаквайки знак да извади меча, който стискаше, а с другото не изпускаше Перин, макар лицето му да си оставаше гладко и невъзмутимо. Грейди и Неалд също му хвърляха бързи и мрачни погледи. Балвер седеше като врабец, кацнал на седлото, правеше се на невидим и слушаше всичко.
Арганда подкара пъстрия си жребец покрай черния боен кон на Гален, без да я притеснява гневният едноок поглед на майенеца. Устата на капитана на Първата се размърда ядно зад лъскавите решетки на шлема пред лицето му, но Перин не чу нищо. Умът му изцяло беше изпълнен с Файле. О, Светлина, Файле! Сякаш бяха стегнали гърдите му с железни обръчи. Беше на ръба на паниката и едва се удържаше над пропастта.
Отчаяно посегна с ума си да подири вълците. Илиас сигурно вече го беше опитал — Илиас нямаше да се поддаде на паниката при такава новина, — но трябваше и той да опита.
Потърси и ги намери. Глутниците на Трипръстия, на Студена вода, на Здрача и на Пролетния рог. Със зова му за помощ се понесе и болката, но вместо да намалее, тя още повече се усили. Бяха чули Младия бик и му съчувстваха за загубата на неговата „тя“, но се държаха настрана от двуногите, които плашеха всичката плячка по пътя си и носеха смърт за всеки самотен вълк. Наоколо гъмжеше от глутници на двуноги, пешаци или яхнали четириногите със здравите копита, и вълците не можеха да му кажат дали някоя от тях е тази, която търси. За тях двуногите си бяха двуноги, неразличими едни от други освен онези, които можеха да преливат, и малцината, които можеха да говорят с тях. Оплачи я, казаха му, а след това продължи и ще я срещнеш отново във Вълчия сън.