Наблизо беше останала неразтурена още една шатра — пак шарена, но по-малка, на двете слугини на Берелайн. Въпреки щипещия сняг Росийн и Нана седяха на походни столове пред по-малката шатра и топлеха ръцете си на малък огън. Приличаха си като две грахови зърна в гърне, и двете не бяха красиви, но си имаха компания и това, изглежда, беше причината да не се топлят вътре на мангала. Берелайн явно държеше слугините й да спазват повече благоприличие, отколкото бе присъщо на самата нея. Хващачите на крадци на Берелайн обикновено не изричаха повече от две-три думи наведнъж, поне пред Перин, но сега изглеждаха оживени и се смееха заедно с Росийн и Нана. Облечени простовато, двамата мъже бяха толкова невзрачни, че човек нямаше да ги забележи дори да се спънеше в тях на улицата. Перин все още не беше сигурен кой от двамата е Сантес и кой — Джендар. От малкото котле, къкрещо над огъня, миришеше на овнешка яхния. Постара се да не му обръща внимание, но коремът му все едно отново заръмжа.
Щом тръгна към тях, разговорът секна, и още преди да стигне до огъня, Сантес и Джендар се озърнаха към шатрата на Берелайн с абсолютно безизразни лица, загърнаха се в наметалата и побързаха да се махнат, без да го поглеждат. Росийн и Нана обърнаха очи от Перин към същата шатра и се закикотиха, скрили лица в шепи. Перин не знаеше дали да се изчерви, или да завие.
— Случайно да знаете къде се събират хората на Пророка? — попита той. Много трудно беше да запази гласа си спокоен при това подхилкване. — Господарката ви забрави да ми го каже. — Двете се спогледаха и отново се изкикотиха, скрили лица в шепи. Той се зачуди дали пък не са побъркани, но едва ли Берелайн щеше да държи изкукуригали при себе си.
След дълго кикотене, прекъсвано на моменти от бързи погледи към него, към шатрата на Берелайн и многозначителни споглеждания, Нана най-сетне благоволи да обясни, че не знаела със сигурност, но смятала, че са ей натам, и махна небрежно с ръка някъде на югозапад. Росийн беше сигурна, че господарката им споменала, че били на не повече от две мили. Най-много три. Когато тръгна в указаната посока, продължиха да се кискат. Май наистина бяха изкукуригали.
Перин закрачи унило покрай хълма, замислен какво да прави. Дълбокият сняг, в който нагази, след като напусна стана на майенците, не повиши настроението му. Нито решенията, до които стигна. Нещата се влошиха още повече, след като стигна бивака на своите хора.
Всичко си беше както бе заповядал. Загърнатите в наметала кайриенци седяха по натоварените коли, увили поводите на китките си. Други обикаляха по редиците с резервните коне и успокояваха спънатите животни. Мъжете от Две реки, свободни от караула на билото, клечаха около малки огньове, пръснати между дърветата, също хванали юздите на конете си. При тях нямаше ред като при войниците в другите два лагера, но се бяха сражавали и с тролоци, и с айилци. Всеки беше преметнал дългия си лък на гръб и носеше пълен колчан стрели на бедрото, тук-там уравновесен с по някой къс меч на другото бедро. Като по чудо, Грейди се оказа при един от огньовете. Двамата ашамани обикновено се държаха малко настрана от останалите, а и хората му страняха от тях. Никой не говореше. Унилите им лица подсказаха на Перин, че Джондин все още не се е върнал, нито Гаул или Илиас, нито който и да е от заминалите да търсят. Все още имаше шанс да я върнат. Или да разберат поне къде я държат. За известно време това като че ли бяха единствените две добри новини за този ден. Червеният орел на Манедерен и собственият му пряпорец с Вълчата глава вяло висяха под падащия сняг на върха на дългите си дръжки, опрени на една от колите.
Смятал бе да използва тези знамена пред Масема по същия начин като при идването си на юг, развявайки ги открито. Щом някой толкова се е побъркал, че да претендира за древната слава на Манедерен, кой ще се загледа в такъв луд и кой ще се запита защо му е трябвало да тръгне в поход с толкова малка войска? И стига да не се мотаеше по пътя си, хората оставаха доволни, че лудият ги е подминал, и не се опитваха да го спират. Предостатъчно други злини върлуваха из страната, за да си навличаш още една на главата. Нека други да се бият и да губят мъже, които ще са нужни за сеитбата напролет. Границите на някогашната Манедерен стигаха чак до сегашната Муранди и с малко късмет щеше да стигне необезпокояван в Андор, където Ранд държеше здраво, преди някой да се е досетил за измамата. Но сега това се бе променило и той разбираше цената на тази промяна. Много голяма цена. Готов бе да я плати, само че нямаше да я плати той. Но от кошмарите си нямаше да избяга.