— А ти си шамбаян — каза му Перин. — Не може все да товарим колите в снега. — Искаше му се да захапе някого.
Джил май го усети. Замърмори извинения, поклони се вдървено, загърна се в наметалото и се изниза нанякъде. Всеки случай не за да потърси Лини. Джил ръководеше домакинството, но не и Лини. Никой не можеше да се разпорежда на Лини, освен Файле.
Перин изгледа навъсено потеглящите съгледвачи. Десетина души, които започнаха да оглеждат бдително околните дървета още преди да се отдалечат от готовите за тръгване коли. Светлина, жените са готови да повярват всичко за един мъж, стига да е лошо. А най-лошото беше, че колкото е по-лошо, толкова повече приказват за него. Досега си беше въобразявал, че само Росийн и Нана ще му създадат грижи. Лини обаче сигурно беше казала на Бреане, другата слугиня на Файле, още като се е върнала, а досега Бреане сигурно го беше раздрънкала на всички жени из лагера. Много жени имаше сред конярите и коларите, а кайриенките нали са си кайриенки, сигурно вече го бяха подшушнали и на мъжете. На такова нещо в Две реки не се гледаше благосклонно. А спечелиш ли си веднъж такава репутация, трудно ще се отървеш. Изведнъж мъжете, които се бяха отдръпнали да му направят място, му се видяха в друга светлина. Колебливите им погледи, та дори и плюенето на Лем. Единственото светло петънце в цялата нелепа история беше, че Файле нямаше да го повярва. Разбира се, че нямаше да го повярва! Как ще го повярва?
Кенли се върна запъхтян през снега, повел зад себе си Стъпко и своя дългокрак кон. Животните бяха жалка гледка — премръзнали, с присвити уши и подвити опашки. Сиво-кафявият жребец дори не се опитваше да ухапе коня на Кенли, както правеше обикновено.
— Какво ти е станало, че даже не ми се зъбиш! — сопна се Перин и дръпна юздите на Стъпко. Конят го изгледа озадачено.
Перин изръмжа и притегна подпругите. Време беше да потърси Масема, но не яхна коня. Каза си, че е заради умората и глада, че иска само да отдъхне малко и да напълни корема си, стига да намери нещо. Каза си го, но все му се привиждаха изгорени ферми и трупове покрай пътя — на мъже, жени и дори на деца. Дори Ранд все още да беше в Алтара, пътят бе дълъг. Дълъг път, а нямаше избор. Избор, който да се насили да приеме.
Стоеше забил чело в седлото на гърба на Стъпко, когато дойде цяла делегация млади глупаци — от онези, дето се бяха залепили за Файле. Той се изправи уморено и съжали, че снегът не може да ги скрие от очите му.
Селанде водеше, коня си първа: ниска и слаба жена със зелени ръкавици — ръцете й бяха свити в юмруци на хълбоците — и сърдито навъсено лице. И наперена. Въпреки сипещия се сняг пелерината й беше заметната от едната страна, за да й е подръка дръжката на меча. Всички жени бяха с мъжки дрехи и мечове, и обикновено бяха два пъти по-готови да ги използват от мъжете, нещо твърде красноречиво само по себе си. Мъжете, както и жените, бяха много докачливи, готови бяха да се сдърпат с всеки и ако не беше Файле да ги спира, всеки ден щеше да има дуели. Мъжете, както и жените, миришеха гневно, навъсено, унило и сприхаво, всичко това — в такава ужасна мешавица, че носът го засърбя.
— Виждам те, лорд Перин — поздрави го официално по „айилски“ Селанде със звучния си кайриенски акцент. — Приготовленията за потегляне приключиха, но все още отказват да ни дадат конете. Ще го уредите ли? — Не беше въпрос, а настояване.
Виждала го? На него му се искаше изобщо да не я вижда.
— Айилците вървят пеш — изръмжа й той и потисна прозявката, без ама ей толкова да му пука от гневните погледи, които си навлече, и се помъчи да прогони съня от главата си. — Щом не искате да вървите пеш, качвайте се по колите.
— Не можете да постъпвате така! — високомерно заяви една от тайренките — и тя стискаше дръжката на меча си. Медоре беше висока, със сини очи и мургаво лице, и съвсем малко й трябваше, за да я нарече човек красавица. — Червено крило е любимата ми кобила! Няма да се лиша от нея!
— За трети път — промълви тайнствено Селанде. — Като спрем довечера, ще обсъдим твоя тох, Медоре Дамара.
За бащата на Медоре се знаеше, че е човек на възраст и се е оттеглил още преди години от дворцова служба в именията си, но все пак Асторил беше Върховен лорд. Предвид това дъщеря му имаше много по-висок сан от Селанде, която бе дребна кайриенска благородничка. И все пак Медоре преглътна и толкова се ококори, сякаш очакваше да я одерат жива.