Изрече го спокойно — твърде спокойно за човек като него, — но хлътналите му черни очи тлееха като въглени, а лицето му се беше сгърчило в непонятен гняв.
Перин отвори уста, но побърза да я затвори, без нищо да отвърне. По-скоро слънцето щеше да изгрее от запад, отколкото Масема да каже това, което бе казал току-що. И изведнъж Перин си помисли, че Файле сред Шайдо сигурно е в по-голяма безопасност, отколкото самият той, тук и сега.
Глава 7
Улиците на Кемлин
Свитата на Елейн, тръгнала по улиците, лъкатушещи по хълмовете на Кемлин, привличаше хорските погледи. Златната лилия на гърдите на пурпурното й наметало, обшито с бяла козина по ръбовете, беше достатъчна, за да я отличи за гражданството, но освен това тя си беше свалила качулката, така че съвсем ясно да виждат златната роза на коронката на щерката-наследница над лицето й. Не просто Елейн, Върховен трон на Дома Траканд, а Елейн — щерката-наследница. Нека всички да видят и разберат.
Куполите на Новия град блестяха в бяло и златно под бледата утринна светлина и ледените висулки искряха по голите клони над широките улици. Макар че бе в зенита си, на слънцето му липсваше топлина, въпреки благословено безоблачното небе. За щастие вятърът днес беше затихнал. Въздухът беше студен и дъхът й замръзваше на бяла пара, но каменните настилки бяха разчистени от снега дори в по-тесните и криви улички и градът отново бе живнал, а улиците му бяха изпълнени с народ. Колари и фургонджии, запрегнати в работата си също както конете в оковете, се свиваха примирено в дебелите наметала и бавно си пробиваха път през гъстата гмеж. Край тях с тътен се изтърколи голям фургон за вода, явно празен, ако се съдеше по звука, и явно подкаран, за да го напълнят отново и да се борят с поредния пожар, каквито често сполетяваха напоследък града. Неколцина улични амбуланти хвалеха гласовито стоката си напук на студа, но повечето хора ги подминаваха, улисани в грижи, и бързаха да се приберат на топло. Но колкото и да бързаха, движението им беше мудно. Градът пращеше по шевовете си, претъпкан с хора, населението му се бе разраснало повече и от Тар Валон. В това гъмжило дори ездачи и хора с коли и фургони не можеха да се придвижват по-бързо от пешеходите. През целия предобед беше видяла само две-три каляски, едва-едва пълзящи по улиците. Ако пътниците им не бяха сакати или не ги чакаха много мили път, значи бяха глупаци.
Всички, които я видеха, най-малкото се спираха, сочеха я, а някои надигаха дечица на раменете си, за да видят по-добре, та някой ден да могат да разказват на децата си, че са я виждали наяве. Въпросът беше дали щяха да казват, че са виждали кралицата, или само една жена, владяла града за кратко време. Повечето само гледаха, но от време на време шепа гласове надигаха възгласи: „Траканд! Траканд!“ или дори: „Елейн и Андор!“. Щеше да е по-добре, ако възгласите бяха повече, но пък мълчанието бе за предпочитане пред подигравките. Андорците бяха откровен народ, но най-гласовити бяха жителите на Кемлин. Историята на кралството познаваше случаи с бунтове и свалени кралици, след като гражданството на Кемлин е огласило по улиците своето недоволство.
Ледена мисъл порази Елейн и я накара да потръпне. „Който държи Кемлин, държи Андор“, гласеше древната поговорка. Не беше съвсем точно, както бе доказал Ранд, но все пак Кемлин беше сърцето на Андор. Тя бе изявила претенцията си над града — Лъвското знаме и Сребърният темел на Траканд се вееха еднакво гордо над кулите на външната стена, — но все още не притежаваше душата на Кемлин, а това беше далеч по-важно от камъка и хоросана.
„Един ден всички ще ме поздравяват с възгласите си — обеща си тя. — Ще спечеля обичта им.“ Днес обаче препълнените улици й внушаваха самота при толкова малкото и рехави възгласи. Съжаляваше, че Авиенда не е тук, просто за компания, но Авиенда не виждаше разумно основание да се качва на кон само за да се поразходи из града. Все едно, Елейн я усещаше. Беше по-различно от връзката с Биргит, но все пак усещаше присъствието на сестра си в града, като усещането за присъствие на човек в стаята, когото не виждаш. И това я успокояваше.
Спътниците й по своему също привличаха хорското внимание. Сарейта беше Айез Седай едва от три години и мургавото й ъгловато лице все още не бе придобило характерната липса на възраст. Тя по-скоро приличаше на преуспяваща търговка във фините си вълнени одежди в бронзов цвят, с голямата торква от сребро и сапфири, стегнала наметалото й. Стражникът й Нед Ярман яздеше плътно до нея и виж, той определено привличаше погледите на минувачите. Висок, с широки рамене младеж със светлосини очи и сламено руса коса, закъдрена чак до раменете, той носеше лъскавия менящ цветовете си стражнически плащ, заради който главата му сякаш се рееше лишена от тяло във въздуха над високия сив кон, който също така чезнеше, щом полите на плаща скриеха за миг част от гърба и хълбоците му. Никакво съмнение нямаше какъв е, нито че присъствието му известява за Айез Седай. Останалите обаче, образували кръг около Елейн, също привличаха любопитните погледи, докато й пробиваха бавно път през множеството. Осем жени в червени куртки и с лъскавите шлемове и нагръдни брони на Кралската гвардия не бяха гледка, която човек може да зърне всеки ден. Да не говорим, че никой досега не беше виждал такова чудо. Тъкмо по тази причина тя лично ги бе подбрала от числото на новонаетите.