— Кесията ми? — подсети ги Елейн и не друга, а тъкмо Биргит отиде да й донесе извезаната със злато кожена кесия от гардеробната. Какво пък, на един Стражник се полагаше да върши такива неща, но Биргит винаги го правеше с коментар. Макар че връщането й май беше замислено като такъв. Поднесе кесията на Елейн с дълбок поклон. И се нацупи на Нинив и Авиенда. Елейн въздъхна. Не че трите жени се мразеха. Всъщност много добре си се разбираха, ако се пренебрегнеха дребните им недостатъци. Просто понякога се дърлеха.
Странно усуканият каменен пръстен, окачен на най-обикновена каишка, беше на дъното на кесийката под няколкото дребни монети от различни кралства и до копринената кърпичка с увитите в нея перца, които тя смяташе за най-голямото си съкровище. Външно поне тер-ангреалът изглеждаше каменен, целият на сини, червени и кафяви точици и жилки, но на допир беше твърд и хлъзгав като стомана, и по-тежък дори от стомана. Тя завърза каишката на шията си, намести пръстена между гърдите си, затегна здраво връзките и постави кесийката на масичката, а вместо нея взе сребърната чаша. Миришеше само на хубаво вино, но все пак тя вдигна вежда и се усмихна на Нинив.
— Аз ще си отида в стаята — заяви вдървено Нинив, надигна се от постелята и изгледа много сурово и Биргит, и Авиенда. Странно, но този ки’сайн на челото я правеше да изглежда още по-безкомпромисна. — А вие двете да стоите будни и да си отваряте очите! Докато не ги осигуриш онези жени край нея, все още е в опасност. А и след това. Надявам се, че няма да се налага да ви го напомням.
— Да не мислиш, че не го знам? — скочи възмутена Авиенда, а Биргит изръмжа:
— Не съм глупачка, Нинив!
— Щом казвате — отвърна и на двете Нинив. — Дано да е така. Заради Елейн, а и заради вас самите.
Намести шала на раменете си и излезе от стаята по-царствено от всяка Айез Седай. Много я биваше в тези неща.
— Човек може да си помисли, че тя е проклетата кралица тука — измърмори Биргит.
— Тя е проклето горда, Биргит Трахелион — изръмжа Авиенда.
— Горда като някой Шайдо с една коза. — Двете си кимнаха, напълно съгласни една с друга.
Но Елейн забеляза, че изчакаха да заговорят чак след като вратата след Нинив се затръшна. Тъкмо жената, която толкова упорито бе отричала, че иска да стане Айез Седай, се превръщаше в истинска Айез Седай. Лан вероятно имаше нещо общо с това. Подготвяше я с опита си. Все още понякога й се налагаше да се потруди, за да запази самообладание, но като че ли това ставаше все по-лесно след странния им брак.
Първата глътка от виното си имаше вкус на вино и нищо друго, при това на много добро вино, но Елейн погледна намръщено чашата и се поколеба. Докато не се усети защо го прави. Споменът за корена от вилняк в чая все още беше силен. Какво й беше сложила Нинив? Не беше вилняк, разбира се, но какво? Много трудно й беше да надигне чашата и да отпие истинска глътка. Но я пресуши напук. „Просто съм жадна и толкова — каза си и остави чашата на масата. — Нищо не съм искала да доказвам.“
Другите две до този момент я наблюдаваха, но след като се намести по-удобно за сън, се обърнаха една към друга.
— Аз ще пазя в дневната — каза Биргит. — Там са ми Лъкът и колчанът. Ти остани тук, да не би да има нужда от нещо.
Вместо да спори, Авиенда извади ножа си и приклекна, готова веднага да скочи, малко на една страна, за да вижда всеки, който се опита да влезе през вратата, преди да са видели нея.
— Чукаш два пъти и после още веднъж, и си казваш името, преди да влезеш — отвърна тя. — Иначе ще реша, че си враг. — А Биргит кимна, сякаш това беше най-разумното нещо на света.
— Това е глу… — Елейн скри прозявката в шепа. — Глупаво — довърши, след като можа отново да заговори. — Никой няма да се опита да… — Нова прозявка и този път можеше да си напъха в устата целия юмрук! Светлина, какво беше сложила Нинив в това вино? — Да ме убие… тази нощ — добави тя уморено — и вие… и двете… го знаете… — Клепките й натежаха и тя зарови лице във възглавницата, помъчи се да довърши онова, което се канеше да каже, но…
Намираше се във Великата зала, тронната зала на двореца. По-точно в отражението на Великата зала в Тел-айеран-риод. Тук усуканият каменен пръстен, който в будния свят изглеждаше прекалено тежък за размерите си, бе толкова лек, че подскачаше между гърдите й. Светло беше, разбира се, и светлината сякаш струеше отвсякъде и отникъде. Не беше като слънчева светлина, нито като светлина на светилници, но въпреки че и тук бе нощ, винаги можеше да се види предостатъчно от тази странна, призрачна светлина. Като в сън. Вечното усещане за нечии невидими очи, които те следят, не беше като в сън — по-скоро като в кошмар, — но тя бе свикнала с това.